Интервю на отец Георги Максимов с бившия наркозависим Кирил Ахмедов
Господ извел Кирил от тъмната бездна на наркозависимостта. Това въобще не било лесно или просто. За да преодолее зависимостта си от наркотиците, Кирил трябвало да посети няколко рехабилитационни програми, като първата била организирана от нео-петдесетници. Днес Кирил работи в Православен Рехабилитационен Център, наречен "Неугасима надежда", като помага на страдащите от наркозависимост. Ще ви разкажем за неговия опит с лечението му и пътят към Бога(защото без да се обърнем към Господа и Неговата помощ всички опити да се преборим със зависимостта са обречени на провал). Ще добиете също така представа относно философията и дейността на Рехабилитационен център „Неугасима надежда“.
Отец Г. Максимов: Здравейте. Вие сте с „Моят път към Бога“. Днешният ни гост е човек, преминал през изключително трудно изпитание и преодолял своята зависимост от наркотиците. Разбира се, тази тема вероятно е неудобна за мнозина. Ако разберат, че техен близък е наркоман, светът им се срива и те се чувстват безсилни, не знаейки как да помогнат. Така че днешното ни интервю с Кирил Вячеславович Ахмедов ще е много полезно за подобни хора, тъй като ще прочетат истинската история на човек, намерил начин да преодолее тази зависимост.
Кирил Вячеславович, нека започнем от самото начало. Как влязохте в света на наркотиците и как се разви вашата зависимост?
Кирил Ахмедов: Като говорим за причините, довели до моята зависимост, вероятно трябва да споменем духовният вакум. Чувствах този вакум от самото начало и се опитах да го изпълня с различни „ценности“. Тези ценности ме накараха да желая да се присъединя към лоши компании и да вземам наркотици, които са символи на начина на живот на тези микро-социални среди, където смятах, че ще се чувствам добре. Мислех, че там ще намеря своята идентичност и ще стана по-силна личност.
О. Георги: Мислели сте, че ще намерите своето място под слънцето и ще се чувствате приет.
К.А.: Да. Накрая, тази духовна празнота бе запълнена с наркотици. Постепенно се отричах от инстинкта си за самосъхранение, цялата ми енергия и отношения с близките и хората, които обичах, само и само да изпълня този вакум. Продължавах така, докато не останах напълно сам.
О. Георги: Вярно ли е, че пристрастяването се развива бързо?
К.А.: Пристрастяването се развива моментално, но когато хората употребяват наркотици, дълго време се залъгват, че всичко е наред. Употребявах хероин в течение на седем години и смятах, че съм си окей и мога да се откажа когато реша. Преди това употребявах леки наркотици, например марихуана. Вероятно всичко се получи така, тъй като родителите ми бяха доста заети с работата си, опитвайки се да построят моето светло бъдеще и да ми осигурят добър живот. По такъв начин бях оставен без опека и повечето от времето си прекарвах на улицата.Там ми предложиха и наркотиците. Разбира се, хареса ми. И така тази пристрастеност постепенно нарастваше, докато не станах на 25.
Отец Георги: Доколкото разбирам, по това време сте били далеч от вярата?
К.А.: Да, връзката ми с Бога бе трудна, пълна с неща, които не разбирах, така че държах Господ настрана от живота си, тъй като се наслаждавах до голяма степен на свободата си, или поне това, което мислех за свобода. Радвах се на щастието си и на начините да го постигна, по начина, който смятах за правилен. Не исках да допусна Бог в моя живот. Макар винаги да знаех, че е там. Това бе поради влиянието на баба ми – тя ме научи на някои неща относно религията. При все това, макар че семената бяха посети, щяха да разцъфтят едва десетилетия по-късно, след множество страдания. Бях кръстен на 14, просто защото такава е традицията. Пълното осъзнаване, че се нуждая от Бог в живота си дойде едва когато ударих самото дъно.
Отец Георги: Споменахте, че дълго време сте смятали, че можете да спрете наркотиците, щом пожелаете. Кога разбрахте, че вече не сте господар на живота си и не можете да спрете? Тогава ли започнахте да се борите със зависимостта или това се случи по-късно? Дали това се случи по ваша инициатива или пък от страна на вашите близки?
К.А.: Посетих първата рехабилитационна програма, когато бях на 18. Това бе по инициатива на родителите ми, а аз си мислех, че съм добре и мога да се справя. Просто не разбирах защо ме водят там. Не осъзнавах, че съм болен, както и сложността на проблема. Смятах, че щом съм млад и здрав, имам достатъчно сила да се справя. Все още не всичко бе изгубено, така че нямах търпение да си поживея, а не да си губя времето в някакъв рехабилитационен център. Въпреки всичко, те ме заведоха в този център, който бе основан от нео-петдесятна секта. Изборът бе на родителите ми, а те бяха доста далеч от вярата по онова време. Сдобихме се с първата икона вкъщи едва когато майка ми видя следите от игли по вените ми. Това бе дълбоко символично, защото мисля, че когато един човек разбере, че нищо от този свят не може да му помогне, този човек се обръща към Бога. Това помогна на родителите ми. Сега те постепенно започват да водят църковен живот.
И така, аз попаднах в сектантския рехабилитационен център и прекарах известно време там. Тъй като обаче не осъзнавах сериозността на своето положение, отхвърлях всичко, което чувах там. Не бих казал, че опознах Христос там или че съм имал някакви духовни преживявания – всичко просто ми минаваше покрай ушите. Само следвах правилата, които бяха установени там. Така че когато излязох от центъра, отново започнах да се дрогирам. Не научих нищичко там. Просто изкарах известно време, без да вземам наркотици. Има и други причини, поради които отхвърлях всичко там... Баба ми ме беше научила да се моля прав пред иконите и ми даде текста на Господнята молитва. Ще се върна на тази молитва по-късно, тя ми бе от изключителна помощ в определен момент. Всичко, което имаха в центъра бе изкуствени усмивки, песнички за припяване или „хваления за Бога“, както го наричат те. Това не пасваше на моята нагласа. Вероятно това е причината да не възприема нищо. В крайна сметка, преживях друга криза. По онова време живеех в Томск. Роден съм в Кемерово, но родителите ми ме изпратиха в Томск, за да ме разделят от приятелите, обкръжението ми и начина ми на живот. Така че да започна начисто, така да се каже.
Отец Георги: Това изглежда логично.
К.А.: Да, но нищо не се промени в главата ми. Не се борех със своята зависимост и не знаех за Господа. Нямаше нищичко, което да ме държи трезвен. Бе въпрос на време, преди да се върна отново към наркотиците и да изпадна в криза. И така следващата програма, която посетих, бе Православния Рехабилитационен Център на отец Дионисий Пухин.
Отец Георги: Това бе по ваша инициатива или...?
К.А.: Ами беше наполовина по мое желание и наполовина от родителите ми. Вече разбирах, че сам не можех да се откажа. Родителите ми силно искаха да отида в този център. Случи се нещо наистина символично, когато отидохме в центъра, там четяха Великият покаен канон на св. Андрей Критски. Влязохме в църквата, а всички бяха на колене. Гордостта ми обаче не ми позволяваше да коленича. Помислих си: „Ще ми се баща ми да не коленичи, иначе ако аз не коленича, ще стърча като болен пръст.“ Но баща ми падна на колене и се наложи и аз да го сторя. Това бе момента, когато преодолях своята гордост. Това бе мига ми на смирение пред Христа. Вероятно това бе само външно смирение, но така или иначе остана в паметта ми.
Докато бях в центъра на отец Дийнисий, взех участие в светите Тайнства . Развих определено отношение към духовния живот и си помислих, че съм готов да се върна в обществото. Обаче и там просто играех по определени правила. Душата ми не бе докосната.
Отец Георги: И всичко бе само показно?
К.А.: Мислех, че като следвам определени ритуали и правила, ще задействам някакъв механизъм и всичко ще бъде наред. Ала нямах Христос в сърцето си, така че когато напуснах центъра, отново започнах да употребявам наркотици. По това време бях ужасно гневен на Господа. Мислех си: „Как е възможно това!? Правя всичко според казаното от Теб. Защо всичко се повтаря?“ Не осъзнавах, че можеше въобще да не съм жив, за да отида на втората, та дори на първата рехабилитационна програма. Не мислех, че Той ме е спасил поради определена причина. По пътя си към Бога имаше много такива съдбоносни моменти. Няколко пъти взех свръхдоза, когато бях съвсем сам и сам успях да дойда на себе си. Това се случва твърде рядко, но се случи с мен с определен промисъл. И си помислих: „Защо, Господи?“ Вече бях в общение с Бога, вече не мислех по светски начин. Помислих: “Боже, защо не ме спасиш, макар че върша толкова злини? Защо? Какъв е мисията ми в този свят?“ Много млади хора умират щом започнат да вземат наркотици. Погребал съм няколко приятели. Така че през ума ми минаваше: „Господи, защо продължаваш да ме спасяваш?“
След като си тръгнах от центъра на отец Дионисий, веднага спрях да вземам причастие, тъй като всичко това не бе естествено за мен. Просто живеех по техните правила. В крайна сметка, преживях голяма криза. Скарах се ужасно с родителите си. Баща ми вече не вярваше в мен. Дори ми рече: „Ако умреш, ще поплачем, но няма дълго да скърбим. Виждаме те как се погубваш всеки ден и това е много мъчително за нас.“ Благодарен съм му за тези негови думи и че бе строг с мен, когато ми затвори вратата. Останах сам с проблема си. И когато нямаше никого осъзнах, че никой на този свят не може да ми помогне.
Вече знаех къде да потърся помощ и подадох документи за друг рехабилитационен център. Търсех православен, тъй като вече имах някаква връзка с Христос. Семенцата бяха засети. Така че влязох в новия център напълно осъзнаващ отговорността си. Мислех: „Трябва да се потрудя върху всичко, което зависимостта ми е повредила, включително социалните, биологическите и психологическите аспекти. Но голяма част от времето си посветих на това да се сближа с Господ, тъй като колкото по-близо съм до Него, толкова по-далеч съм от лукавия и моята зависимост.“
Отец Георги: Получи ли се?
К.А.: Да, в този център се получи. Посещавах рехабилитационната програма в продължение на една година. Когато ми казаха, че мога да се върна в обществото, си помислих, че не бях изкарал достатъчно. Разбирах, че връзката ми с Христос ще ме държи трезв, ала копнеех за още. Изпитах Неговата благодат и исках да водя пълнокръвен църковен живот. И така, аз отидох в църквата „Св. Георги“ в Янославска област, където рехабилитационните програми се провеждат от монаси. Игумен Методий (сега той е епископ) и отец Силуан ми помогнаха да променя схващанията си за свободата и щастието. Преди смятах, че свободата е да си правиш каквото си поискаш, ала това ме доведе до...
Отец Георги: Липсата на свобода. Пристрастяването е крайната липса на свобода.
К.А.: Да, наркотиците наистина започнаха да управляват живота ми. Мислех, че съм свободен, но всичко се оказа другояче. Лично изпитах последствията от греха и заболяването. В определен момент разбрах, че има само два пътя – пътят на спасението и пътят на погибелта. Няма трети избор, който търсех, искайки да открия начин да се спася без Бог. Но последната ми рехабилитационна програма и животът ми в манастира ми показаха колко е дълъг пътя, водещ ни към Господа. Изглежда стеснен само в началото, но по-късно откриваш много неща, които те карат да изпитваш радост, помагат ти да си щастлив и да се наслаждаваш на действителността около себе си.
Отец Георги: И да те освободи от греха и зависимостта. Споменахте, че Господнята молитва ви е помогнала по специален начин.
К.А.: Да, разбира се. Веднъж баба ми я записа на лист хартия. Винаги я носех с мен, сам не знам защо. В трудни моменти си я четях. Разтварях листчето хартия и я прочитах. Дори я бях запаметил. И така, ето какво ми се случи веднъж. Живеех в Томск, дрогирах се и водех греховен живот. Нуждаех се от пари, за да се снабдя с наркотици и по правило, ги изкарвах чрез престъпления. С един мой приятел, също наркоман, си бяхме създали доста врагове. Веднъж две коли ни препречиха пътя. Младежите в колите ни казаха да ги последваме. Бях много уплашен. Ръцете ми започнаха да треперят, тъй като разбирах, че най-вероятно ще ни убият. Имайки предвид какво бяхме сторили и хората, чиито пътища бяхме пресекли, най-вероятно щяха да ни премахнат. Нищо не можеше да промени насоката на събитията. Едно от момчетата в нашата кола излезе. Аз започнах да се моля. Господнята молитва бе единствената, която знаех. Започнах да я изричам неспирно. Помислих си: „Ще се моля, докато нещо се случи“. Времето внезапно спря. Настъпи някаква тишина, която ме накара да се чувствам в безопасност. Как щеше да свърши всичко? Вероятно щяха да ни отведат в някое отдалечено местенце зад гаражите или пък в горичката и да ни убият. Но в крайна сметка човекът, който излезе от колата ни, се върна и през смях ни каза, че са ни взели за някого другиго.Разбирах, че само Господ се бе намесил и предотвратил неминуемото. Никой друг не бе в състояние да ни помогне. Множество такива чудеса се бяха случвали в живота ми.
Подобно чудо е и това, че си намерих работа в рехабилитационен център „Неугасима надежда“ и срещата ми с управителя му. Мисля, че това бяха чудесата, които Господ ми изпрати. Слава Богу, че се научих как да съм Му благодарен за тях.
Отец Георги: Как стигнахте до решението да работите в Рехабилитационния център? Начинът, по който описвате вашето възстановяване, е доста сходен с този на други християни. Блаженият Августин казва: „Сътворил Си ни за Себе Си, Господи и нашето сърце не намира покой извън Теб“. Наистина, много хора, следвайки собствените си желания, чувстват вътрешна празнота и се опитват да я запълнят с нещо друго. Не непременно с наркотици. Някой се отдават на шопинг, което също е вид пристрастяване. Някои хора се отдават на алкохолизъм, други се поддават на разврата, или пък на жаждата за власт. Така хората се опитват да запълнят празнотата в сърцата си. Но докато не се срещнат с Живия Бог и не започнат да живеят в Христа, сърцата им остават празни и изпълнени с тревога. Вие сте открили своя път, животът ви се е променил и ви е дарил с нещо, за което дори не сте си и мечтали. Защо не сте си живели живота така и да продължите да му се радвате? Кое ви подтикна да започнете да работите с онези, които са по пътя на своето възстановяване?
К.А.: Знаете ли, след като бях посетил няколко рехабилитационни програми, разбрах защо мнозина не намират решението на своя проблем. Дори по време на лечението те не осъзнават кое е най-важното в програмата. И така, те я завършват, а после отново започват с наркотиците. Така се случи и с мен. Та кой би могъл да им го обясни по-добре от човек, който е изпитал всичко на свой гръб? Опитът по лечението е важен, защото клиентите на нашия център ни се доверяват. Те знаят, че когато кажа нещо, не съм го прочел в книгите. Аз съм преживял всичко това и съм го изстрадал. Поради това мога да ги разбера. Разбирам как се чувстват, какви са ценностите, които са им потребни в живота, аз мога да им обясня как те са ми помогнали в живота и как съм преодолял определени трудности. Това е много важно, тъй като личният опит или личният пример е пътят към успеха и доброто лечение.
Споменахте разврата, жаждата за власт... Знаете ли, има такива хора, които дори по време на рехабилитационната програма не пускаха Господ в своите сърца, а вместо това мислят как да се оправят с живота си... Наричам това „път за никъде“. Например, желаете скъпа кола, или да си намерите хубава работа, или пък да се ожените за красиво момиче. И когато постигнете тази цел, светът сякаш се изпразва от съдържание. Докато пътят към Иисус Христос е безкрайно пътешествие на самоусъвършенстване; това е ценността, която ще ви съпътства през целия ви живот, независимо какво се случва. Дори да сте съвсем сам, Бог ще ви защити. И ако разберете това, определено ще бъдете щастливи.
Отец Георги: Споделихте, че сте изкарали програма в протестантски нео-петдесетен център. Знам, че имат рехабилитационна програма за наркозависими. Не съм сигурен, дали все още работят и дали тези центрове все още съществуват, но преди известно време създадоха доста шум с тази програма. Можете ли да направите сравнение с православната рехабилитация във вашия център и в други православни центрове? Каква е разликата?
К.А.: Знаете ли, мисля, че нео-петдесетниците полагат повече усилия в подготовката си за мисионерска дейност, така че да можете да си служите с езика по-ефективно и да използвате цитат от Писанието при всеки случай. Естествено, всичко насочено нещата да се развият в тяхна полза. В православните центрове, главният специалист по рехабилитацията е нашият Господ Бог, докато ние сме само съработници, които просто посочват пътя на възстановяването. Между другото, Православната Църква разви много успешна, основана на принципите на църквата рехабилитация и социална адаптация за наркозависимите. Тя бе развита от епископ Методий. Тази програма помага на много хора не само да се освободят от зависимостта, но също така да открият Бог, да подобрят моралното си състояние и качеството си на живот, да придобият нови ценности и да станат по-добри. Важно е да отбележим, че тази програма не е безжизнена и формалистична. Не знам някоя от сектите да предлага подобна програма.
Отец Георги: Какво е нивото на успеваемост в центъра, където понастоящем работите? Разбирам, че различните хора следват различни пътища, но в каква степен хората успяват да постигнат своите цели във вашия център?
К.А.: Ако следват нашите препоръки, те остават чисти. Обаче нещо друго е по-важно: независимо колко дълбоко познават своето пристрастяване, колко часове са прекарали с психолог и колко подробно е било обяснението на специалиста по наркотици относно тяхната зависимост, щом се върнат обратно в обществото, цялото това разбиране изчезва много бързо. Така че, ако не пуснете Христос във вашето сърце и не укрепите тази вътрешна връзка, която ви помага да оцелеете в нашето обезумяло общество, в крайна сметка ще започнете да се дрогирате отново. Нашата цел е да помогнем на хората да открият Господа, защото ако Го намерят, това ще е в полза на тях и семействата им. Разбира се, има хора, които желаят просто да изкарат програмата и да забравят за всичко: зависимостта и всичките ѝ греховни последици. Те желаят да забравят за всичко, включително рехабилитацията, да зачеркнат всичко и да започнат начисто. Това е погрешно. Те би трябвало да са благодарни на Този, Който ги е спасил. Мисля, че това е справедливо и честно, тъй като Той ги е спасил не само този път, а ще продължава да Го прави и в бъдеще. Нещо повече, Той не само спасява хората, а им посочва и нов начин на живот.
Отец Георги: Нов смисъл.
К.А.: Да. Именно поради това се опитваме да накараме нашите клиенти да вземат Свето причастие. Тук личният опит играе важна роля, тъй като хората, прекарали повечко време в рехабилитационната програма, имат известен авторитет и новодошлите ги слушат. И така, когато по-старият им каже: „Иди да пробваш с изповед и причастие. Ние го направихме и това ни помогна. Сигурно и на теб ще помогне“, те вярват, че трябва да направят същото. Без да разбират напълно дълбочината на Светата Евхаристия, те я вземат поради този съвет. Мнозина развиват определен начин на духовен живот и това им помага при лечението. При нас има хора, които са наистина в трагично положение. Но ако те работят над себе си, опитат се да станат по-добри и да създадат благоприятни условия за своето възстановяване, както и това на техните братя, успехът е гарантиран.
Отец Георги: Вероятно нашите читатели биха искали да разберат дали Православните центрове приемат само тези хора, които наричат себе си православни? Или бихте приели и хора, които са далеч от религията, но искат да се изцелят и са съгласни да спазват правилата на центъра?
К.А.: Когато хората дойдат при нас, те искат да спрат да вземат наркотици. Те даже не знаят за Бог. Те прочитат, че това е Православен център и си мислят: „Е, добре е, че е православен“. Те смятат, че главната им цел е да преодолеят зависимостта, така че да спрат с наркотиците и да се почувстват по-добре. По-късно им обясняваме, че за да живеят нормален и щастлив живот, трябва да оставят Бог да се намеси. И за да може Господ да се намеси, те трябва да се покаят, и че по такъв начин ще се промени начинът им на мислене. Определени лични усилия и моралния аспект са важни. Всичко това променя личността. По правило, на начална степен на мотивация въпросът е просто да се предотврати смъртен случай, свързан с употребата на наркотици. Поради това нашата програма е разделена на няколко фази. Първата се нарича „Открий себе си". На този етап, хората преценяват себе си, за да видят какви всъщност са, тъй като много от чертите на характера им са изградени въз основа на греховния начин на живот, включително и чрез честата употреба на наркотици. Те стават склонни към зло и развиват определени поведенчески стереотипи, като например манипулацията и лъжовността. Всичко това трябва постепенно да се премахне, така че хората да видят истинската си същност.
Втората фаза на програмата е наречена „Открийте Бога“. През този етап хората започват да градят своята връзка с Господ и да участват в църковния живот. Много от хората служат като клисари и четци, а също така помагат по още много начини. За всички големи празници се опитваме да доведем нашите хора на църква, тъй като те трябва да разберат, че това ще ги направи в крайна сметка щастливи и свободни от наркотиците.
Отец Георги: Мисля, че е много важно да подчертаем, че не може от самото начало да успееш. Мнозина, борещи се с нарко или алкохолна зависимост, се отказват, ако първият им опит се окаже неуспешен. Вашият пример показва, че ако лечението се е провалило веднъж или дори втори път, това не означава, че няма да успееш, стига само да продължиш да се бориш. Вероятно знаете за случаи, когато хората са се връщали към наркотиците след първата рехабилитационна програма , но са били излекувани с Божията помощ, щом са събрали силите си и са продължили с борбата.
К.А.: Вашият коментар относно отказването е правилен. Обикновено наркозависимият счита себе си за безнадежден случай и си мисли: „Това е, ще продължа да се дрогирам докато умра, тъй като нищо не може да ми помогне“, или пък неразумно се надява на свръхестествена сила, като разсъждава: "Ще продължа да вземам наркотици докато някоя незнайна сила не ме измъкне от това“. Тези два помисъла оправдават зависимостта в ума на засегнатия човек. Когато такива хора дойдат при нас, ние се опитваме да съборим тези психологически бариери. Хората не бива да живеят в грях. Те могат да се надяват на нещо по-хубаво и тук и сега те трябва да получат лечение, да подобрят качеството си на живот и да се радват. Бог не желае да скърбим постоянно. Точно на обратното, Той ни казва: „Радвайте се!“ (вж. Мат. 28:9).
Отец Георги: Тук си заслужава да си припомним думите на св. Атанасий Велики, който казва: „Бог ни е създал без нас, ала не може да ни спаси без нас“. Това означава, че заради нашето спасение от греховете е необходимо да положим усилия, да покажем, че нашето желание да се отървем от греховната зависимост е сериозно. Действа следният принцип: докато не се борим, няма да можем да отстоим резултатите от нашата победа. Както дошло, така и си отишло. Разбира се, Бог е Този, Който ни спасява, но е нужно да положим усилия, за да покажем, че желаем да променим себе си. Тогава ни се дава божествената помощ. Защото ако сам не направиш нищо, тогава по същество отхвърляш божествената намеса.
К.А.: Да, понякога хората си тръгват от нашия център и казват: "Не, аз нямам нужда от Бог“. Но след известно време тяхната зависимост и всичките нейни последствия притискат тези хора към стената с такава сила, че те се връщат и постепенно започват да четат Закона Божий. Това ги мотивира да разберат своите грешки. Това е момента на покаянието и на осъзнаването на собствената си безпомощност. Едва когато хората разберат, че не могат сами да се справят, те започват да търсят помощ. Както е казано: "Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат"(Йак. 4:6). Поради това, за да изградите връзката си с Господ, е нужно малко да се смирите.
Отец Георги: Бог не насилва никого. Той ни е дал свобода. Когато хората използват тази свобода за греховни начинания, Бог не се намесва. Хората си мислят: „Ние ще решим какво ни трябва. Ще се справим с всичко сами и можем да постигнем сами всичко. Не ни трябва Бог“. А Бог казва: „Е, ако искате да правите нещата по ваш си начин, няма проблем“. И така, следвайки тази насока, хората в крайна сметка се озовават в безизходица и осъзнават, че всъщност не контролират нищо и че са били поробени от греха. Ако в този момент вместо отчаяние хората решат да се смирят, ще намерят пътя към...
К.А.: Покаянието.
Отец Георги: Да, покаянието. Какво бихте препоръчали на приятели и близки на наркозависими? Какъв следва да е правилното държание спрямо тях?
К.А.: Те могат да се помолят за своите деца и близки. Обаче, ако не са компетентни по този проблем, по-добре е да позволят на професионалистите да се заемат. Така, приятелите и роднините следва само да се молят. Нека Православната Църква се справи с проблема, помолете свещениците за помощ. В наши дни много свещеници знаят къде да насочат хората с подобни проблеми. Щастлив съм да видя, че Църквата взема все по-активно участие в рехабилитационните програми и постига доста успешни резултати.
Отец Георги: А във вашия център например лесно ли може да влезе човек? Приемате ли всички, или има списък с чакащи?
К.А.: В нашия център приемаме всички. Основното изискване е желанието на кандидатстващия да се излекува. Ако центъра ни е пълен, можем да насочим кандидата към някои от другите центрове в страната. Скоро ще се присъединим към мрежата на Православните рехабилитационни центрове, основана от епископ Методий. По лична преценка на кандидата, можем да ги насочим към енорийски общности, терапевтична общност или към манастир. Но най-важното е желанието на кандидата да се излекува.
Отец Георги: Помня, че преди няколко години имаше скандали с някои светски рехабилитационни центрове, като се твърдеше, че там хората били държани против волята им. Постъпвате ли по този начин в този център?
К.А.: Не, православните центрове не използват този метод. Бог уважава избора на хората и ние нямаме право да решаваме съдбата на даден човек, като използваме физически методи. Можем само да препоръчваме. Ако желаете да напуснете центъра, не ви спираме. Ако желаете да поемете по пътя, водещ към гибел, ще ви предупредим за последствията и ще се опитаме да поработим върху вашата мотивация. Но избора – да останете в центъра или да си тръгнете – зависи от самите вас. Има центрове в страната, където хората биват държани против волята им, но те не са православни. Не мога да кажа дали са полезни или не. Може би на някои хора им е необходимо такова лечение. Но аз лично вярвам, че това да останеш в центъра трябва да е въпрос на личен избор. Защо да задържаш някого против волята му? Когато бях при нео-петдесетниците, не приемах никаква външна информация. Ситуацията при тези центрове ще е същата, хората просто ще изкарат известно време зад оградата, без да разберат нищичко и ще започнат да употребяват наркотици отново, след като завършат програмата. Бог е любов и ние се отнасяме към нашите клиенти с любов. Това е ключовият момент. Усещанията за семейство, за доверие и съчувствие са чувствата, които се опитваме да развием между хората в нашата общност.
Отец Георги: Много ви благодаря за вашата история. Бог да ви благослови!
Pravoslavie.ru
