Петър Николов, политолог, Нов Български университет*
Почти полунощ е, а аз седя в малък уютен ресторант, в компанията на няколко симпатични момичета. Разговорът е интересен и приятен и прескача с лекота от въпроси от сферата на изкуството, през светски клюки до задължителната политика. За разлика от мен, събеседничките ми са либерални, гордеят се с широтата на възгледите си и се забавляват с моите тесногръди разбирания. Снегът навън спира, дървата в камината догарят и вечерята сякаш върви към своя естествен завършек, когато се разразява бурята…
„За мен е странно, че в България никой не проблематизира правото на аборт… „
Казвам това изречение без да искам. Свикнал съм с реакцията, която то предизвиква и затова обикновено избягвам темата, освен в случаите, когато съм в преднамерено заядливо настроение. Днес не е така. Имам нужда от спокойствие, а не от излишни спорове. И не искам да обиждам ничии чувства и душевни нагласи. И все пак някакси съм произнесъл фаталните думи.
Реакцията е мигновена!
„Как можеш да кажеш такова нещо?“
Знам, какво ще последва, но вече нямам право да спра…
„Какво съм казал?“
„Амиии… ти – какво, да не искаш да забраниш абортите?“
„Просто смятам, че не е нормално в едно общество да няма никакъв сериозен глас, който да предупреждава, че абортът е нещо лошо…“
„Ти не си добре!“
„Защо? Какво му е доброто на това, да защитавам правото да се убиват неродени деца?“
„Как можеш да кажеш такова нещо?“ (втори път)
„Ами просто казвам, каквото мисля.“
„Това е мракобесие! Да не сме в Средновековието? Ти още малко ще поискаш да върнеш и инквизицията…“
Опитвам се да обясня простичкия факт, че убийството на деца има много повече общо с практиките на инквизицията, отколкото забраната на убийства на деца. Но срещам ледени погледи и нито капка съчувствие. Опитвам се да продължа:
„За мен абортът си е убийство. Убийство на невинно детенце. Не е мракобесие да се забранят абортите. Мракобесие е да са разрешени. Аргументите, които защитниците им използват са идентични с тези, които национал-социалистите са използвали за да защитят евтаназията на хора с умствени и физически увреждания (те не са точно хора, да ги оставим живи означава да ги обречем на страдание). А дъното на всичко са аргументи от типа на – колко е трудно да се гледат деца от млади момичета и т.н. Да, трудно е. Хайде да ги избием!“
Контрааргументът е кратък и ясен:
„Това не са деца. Това се фетуси. Дете става чак след като се роди…“
Решавам, че след като говоря с либерали трябва да използвам аргументи, които те ще разберат:
„Дехуманизирането е важен елемент по пътя на това да легитимираш в обществото един геноцид. Ако например решиш да избиеш инвалидите, психически болните или евреите, първо трябва да кажеш, че те не са хора. Можеш например да ги наречеш подчовеци. Тогава става някак по-лесно: „Да евтаназираме ли подчовеците?“ „Да, те са подчовеци, не са хора. Нямаме морален проблем.“ Същото е и при бебетата. Няма да ги наричаме бебета, а фетуси. Става някак по-леко. „Ще абортираме ли фетусите?“ „Да, те са фетуси, не са хора. Нямаме морален проблем.“ Да ама не. Евреите са си хора. И неродените дечица също.“
На мен лично ми се струва, че доводите ми са железни, но погледите насреща ми от гневни, започват да стават съчувствени. И съчувствено ми се обяснява, че съвременното общество е достигнало степен на развитие (харесва ли ми, или не) в контекста на което е невъзможно да принудим жената да отгледа нежеланото си дете.
Опитвам се да отговоря, че за мен степен на развитие, в която се избиват деца не е степен на развитие, а степен на упадък. Всъщност някога точно такава степен на развитие са представлявали инквизицията, концлагерите, и насилствената стерилизация. А тогавашният мейнстрийм, също както и днешният, вероятно е обяснявал, колко е цивилизовано всичко това…. Тук вече събеседничките ми изгубват търпение и рязко заявяват, че като мъж аз нямам право да говоря по този въпрос, че това е право на жената върху нейното си тяло и че повече няма да разговарят с мен.
Опитвам се да вмъкна, че явно все пак това не е точно тялото на жената и че е абсурдно до третия месец да приемаме едно дете за част от нечие тяло, а от четвъртия за човешко същество. Питам и как точно се изчислява, кога свършва третият и кога започва четвъртият месец. Ами ако объркаме? Ако закъснеем с 10-15 минути, значи ли, че абортът на фетус вече се е превърнал в убийство на дете?
„Не. Спри! Няма да говорим повече. Това е абсурдно. В кой век живееш ти?“
Огънят в камината изгасва напълно, келнерите са изнервени и скоро компанията ни се разпуска. Когато окончателно се разделяме, аз решавам да се прибера пеша по красивите заснежени софийски улици, разсъждавайки върху основателния въпрос – в кой век точно живея…
Роден съм през 1979 г. Това се пада общо взето в 20-ти век, същият този, който донесе на човечеството арменския геноцид, голодомора, двете световни войни, комунизма, национал-социализма, холокоста, концлагерите, атомните бомби и да – легализирането на абортите. Легализирането прочее е измислено не от друг, а от Владимир Илич Ленин, аргументирано е като „защита на елементарни азбучни права на гражданите и гражданките“ и през 1920 г. – претворено в закон. Оттогава до днес, жертвите на легални аборти по света са някъде около милиард и половина души!
Иначе сега сме 21-ви век. Вече да се говори за права на гражданите и гражданките е почти досадно. Има нови и вълнуващи каузи като например тази да се бранят правата на животните (кауза, която също датира от 20-ти век и първият й защитник е Адолф Хитлер). Странното обаче е, че едни и същи хора, които са толкова чувствителни към правата на животните, показват пълно пренебрежение към жертвите на аборти.
Защо?
Защото 21-ви век е век без Бог. Или по-скоро с Бог сведен до псведорационалната вяра в някаква положителна енергия. Защото 21-ви век е век без грях. Понеже, когато няма Бог, няма божия воля и божествен гняв, то не може да има и грях. Както не може да има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и неправилно. Затова 21-ви век е век на относителността и в него няма нищо абсолютно, освен може би общественото мнение и гражданските права. Някои харесват този относителен век, с неговите относителни принципи, относителни ценности и относителни постижения. Аз обаче не съм сред тези някои…
Така че мога да си призная. Явно не съм човек нито от 20-ти, нито от 21-ви век. Израсъл съм с ценностите на 19-ото столетие и не ме е срам от тях. Харесвам картините, паметниците и сградите от онова време. Харесвам книгите на романтиците и вярвам в смелостта на героите им и в щастливия им край. Възхищавам се на благородството у мъжа и на красотата у жената. Виждам красивото във всяко Божие творение и не се срамувам да го различавам от грозното. Вярвам в абсолютното добро и в абсолютното зло. Вярвам и в абсолютната любов. А също и, че има както видим, така и невидим свят. Всъщност направо като човек не от 19-тото столетие, а от Тъмните векове, вярвам дори в силата на иконите и в мощите на светците.
Да, аз съм назадничав и ретрограден. И заради тази своя назадничавост и ретроградност, вярвам, че човекът има безсмъртна душа. Вярвам, че тази душа се ражда със зачатието, а не на границата между третия и четвъртия месец на бременността. И, че който има душа – вече е човек в пълния смисъл на тази дума.
Като човек от миналото, аз убедено вярвам, че никой, дори и неговата собствена майка, няма правото да отнема живота на невинно човешко същество. Общественото мнение и гражданските права свършват там, където започват да погубват човешки животи. Защото, скъпи мои приятели от 21-ви век, всеки фетус, който не убиете, утре ще стане човек, той ще расте, ще се радва, ще страда, ще обича и ще гради. Точно като Вас и като всяко друго помилвано човешко същество, животът му ще създаде нова вселена и няма никаква гаранция, че тази вселена няма да бъде по-красива и по-истинска от Вашата. Смилете се над душата му и може би ще спасите своята!
