Въпросът за назначението на нашия живот е от първостепенна важност, тъй като засяга най-важния проблем за човека: целта на земното му съществуване. Ако човек заеме правилната позиция по този въпрос, ако осъзнае истинското си предназначение, тогава той е в състояние да посрещне адекватно обикновените ежедневни дела в своя живот, като взаимоотношенията му с ближните, неговото образование, професия, брак, раждане и отглеждане на деца. Но ако той не заеме правилната позиция по този основен проблем, то той ще претърпи неуспех и в другите цели на своя живот. Защото какъв смисъл могат да имат те, когато човешкият живот като цяло няма смисъл?

Още в първата глава на Св. Писание, когато свещенописателят казва, че Бог създаде човека"по Свой образ и подобие", е разкрита целта на нашия живот. Ние се убеждаваме във великата любов на Троичния Бог към човека. Той не иска човек да бъде просто създание с известни дарования (charismata), известни способности, известно превъзходство над останалото творение, а иска той да бъде бог по благодат.

Човек външно изглежда просто биологично същество като другите живи създания, животните. Разбира се, човекът е животно, но според израза на св. Григорий Богослов "той е единственото създание, което се отличава от цялото творение, единственото, което е призвано да бъде бог." (Омилия върху Богоявление, MPG 36, 324, 13).

"По Свой образ"се отнася към даровете, които Бог даде само на човека, за разлика от всички останали Негови създания, така че само той е икона на Бога. Тези дарове са: разум, съзнание, свободна воля (свобода), творчество, копнеж и жажда за абсолютното и за Бога, личностно самосъзнание и всичко, което поставя човека над останалото творение от живи създания и което го прави личност. С други думи, онова, което прави човека личност са даровете "по Божи образ".

Надарен с "образа", човек е призван да придобие"подобието", да постигне обожение. Творецът, Който е Бог по природа, призовава човека да стане бог по благодат.

Бог надари човека с даровете "по Свой образ", така че той да може да се възвиси, и чрез тях да се сподоби с подобие на своя Бог и Създател: да има не външна, морална връзка с Него, но лично единение със своя Творец.

Може би е твърде дръзко дори да говорим и мислим, че целта на нашия живот е да станем богове по благодат. Но Свещеното Писание и св.Отци на Църквата не са укрили това от нас.

За съжаление много хора извън Църквата, както и мнозина нейни членове, проявяват невежество. Те вярват, че целта на човешкия живот е, в най-добрия случай, просто нашето нравствено усъвършенстване, превръщането ни в по-добри хора. Но според Евангелието, Преданието на Църквата и св. Отци, не това е целта на нашия живот. Човек не само трябва да става по-добър, да става нравствено по-съвършен, по-справедлив, по-целомъдрен, по-внимателен. Разбира се, всичко това трябва да стане, но не това е най-важната и последна цел, за която нашият Творец и Създател ни сътвори. Коя е тази цел? Обожението - единението на човека с Бога, и то не някакво външно или чувствено, а едно дълбинно онтологично и реално единение.

Православната антропология поставя човека толкова високо, че ако я сравним с антропологиите на всички други философски, социални и психологически системи, лесно ще разберем колко бедни са те и как не отговарят на неистовата жажда у човека за нещо много по-голямо и истинско в неговия живот.

Тъй като човек е призван да бъде "по подобие Божие" (или по-точно, създаден е, за да стане бог), когато той не е на пътя към обожението, то чувства вътре в себе си празнота, разбира, че нещо не е наред. Той не се радва на истинско щастие, дори когато се опитва да запълни празнотата с други дейности. Той може да се упоява, да си създава един илюзорен, но в същото време плитък, малък и ограничен свят. Вътре в този илюзорен свят той заробва и затваря себе си. Той организира живота си по такъв начин, че почти никога не остава в мир със самия себе си. Чрез различни шумове, напрежение, телевизия, радио и с информация за почти всичко, човек се опитва, както някои правят с наркотиците, да забрави, да не мисли, да не се тревожи, да не си спомня, че е на погрешен път, че се е отклонил далеч от своето предназначение.

Накрая, обаче, нещастният съвременен човек е неудовлетворен, докато не намери нещо друго, по-велико, което съществува в неговия живот, нещо наистина красиво и творческо.