Това са немислимите слова на младите. Една млада жена, която била застигната от голяма тъга, наскоро ми призна: „Искам да се отровя. Нямам никакви близки или скъпи за мен на този свят. Просто искам да бъда с майка си и сестричката си, която умря от болест, когато бе малка. Тя приличаше на ангел.“ Аз отвърнах: „След като извършиш ужасният грях на самоубийството, нима наистина очакваш да се срещнеш с дълбоко вярващата си майка, която търпеливо носеше своя кръст до края на живота си, и твоята мила, ангелоподобна сестричка в следващия живот, и да бъдеш с тях в онова блажено място?“
„Но аз не знаех, че самоубийството е голям грях.“
„Нима не ви казаха за това в часовете по вероучение в училище?“
„Ако щете вярвайте, не са ни казвали. Или пък може да са го споменали между другото, но дори да е така, то е било толкова набързо, че, както виждате, не съм го запомнила.“
А други просто казват: „Със сигурност не смятате, че ако човек не може да понесе болката от съществуването и се самоубие, Бог ще го накаже строго за това? Вие монасите си представяте Господ като някакъв строг учител. Бог е неизразимо милостив.“ Подобни са лишените от опит мисли на младите хора. Една вярваща млада жена ми призна, че на няколко пъти е планирала да се самоубие, без въобще да помисли, че като убие тялото, душата щ ще бъде предадена на неизразими мъки. Една друга жена ми каза: „Когато бях на осем, един млад офицер се отрови с морфин пред очите ми. Първо той се прекръсти няколко пъти, а сетне започна да взема дозите с морфин много бързо, една след друга. Поведението му ми се видя много странно и го попитах: „Сергей, какво правите?“, „Имам ужасно главоболие и вземам това заради мигрената“, отвърнал младият офицер. Малкото момиче му повярвало и малко по-късно той заспал завинаги.
Един млад мъж бил намарен прострелян от собствената си ръка пред кандило, което току-що бил запалил.
Един офицер от белогвардейците прострелял себе си пред отворено Евангелие. Познавах го лично в Кубан през 1918 г. Той бе скромен, тих, религиозен млад мъж, едва навършил 21 години.
Някак разбираемо е да проумеем самоубийствата на невярващите, предизвикани от лудост или от горделиво отхвърляне на Бога. Ала мнозина вярващи хора се самоубиват поради невежество. Те често повтарят: „Ако убия себе си, няма да навредя на никого другиго. А и никой няма да скърби, когато умра.“ Ами ти самият? А какво ще стане с вечната ти душа?
„Ама откъде знаете? Вярвам в „бъдещия век“, ала никой не знае как отиват душите там какво е състоянието им там. Никой не се е върнал от онзи свят.“
И така, аз се чувствам задължена да обясня онова, което знам, и знам със сигурност, че състоянието на душите на самоубийците „там“ е крайно ужасно. Вероятно, за да мога да напиша тези думи за полза на младите хора, които не разбират тежестта на греха на самоубийството, Господ ми откри определени неща, включително ужасното духовно състояние на тези души.
Мога да споделя следното: преди десетина години една монахиня в нашия манастир, Майка А., ми разказа за трагичната смърт на една нейна роднина, дъщерята на съпруга на сестра щ, която се самоубила в Санкт Петербург. Марина, както се казвала тя, била умствено нестабилна и имала неблагополучна семейна история(баща щ бил алкохолик). Марина изпаднала в крайна меланхолия. Бракът не променил това. Около две седмици преди да се самоубие тя посетила леля си, понастоящем Майка А.(която по това време все още живеела в света). Леля щ планирала да тръгне за Москва, за да се види със сестра си. Марина щ казала: „Лельо, когато се върнеш, вече няма да съм жива.“
„Какви ги говориш?“, рекла смаяната щ леля. „Нима си сериозно болна?“, „Не, напълно съм здрава, просто се уморих да живея. Отидох при една баячка и тя ми каза, че ще живея дълго. Но аз не желая.“
Леля щ била шокирана от несвързаните и неразумни думи и щ казала много строго: „Но ти наскоро се изповяда и причасти при отец Александър(приятел на св. Йоан Кронщадски), как можеш дори да си помислиш за самоубийство? Това е ужасен грях. Съжали се, ако не те е грижа за себе си, поне за своята майчица – това ще я довърши. Тя посвети целия си живот на тебе. Тя се опита да те накара да вярваш в Бога. Какво искаш да щ причиниш?“ Марина помислила за момент, а сетне бързо рекла: „Да, права си, права си. Но при все това ми омръзна да живея и не забравяй да донесеш лилии и рози, както и стиховете ми на моя гроб.“
Две седмици след този разговор тя помолила съпруга си да отиде и да се погрижи за вилата им през лятото. По-късно станало ясно, че преди да се самоубие, тя си купила учебник по анатомия и цялостно проучила областта на сърцето. Докато мъжът щ го нямало, Марина организирала празненство и събрала група млади хора в своята къща. Посред веселбата тя оставила своите гости и отишла в спалнята. Няколко минути по-късно, безгрижните младежи били шокирани от внезапно проектелият изстрел. Те се втурнали в стаята на Марина. Тя лежала на рогозката с прострелна рана в сърцето. На пода до нея лежало нейният домашен любимец, куче порода Коли.
Майката на тази нещастна 23-годишна жена, която прекратила така рано младия си живот, изпитала неизразимо страдание. Дълбоко вярващата жена естествено била до болка запозната с ужасните последици от постъпката на дъщеря си: „Това бе моята Голгота, моето разпятие и с цялото си същество, с цялото си сърце чувствах ужасната тежест от греха на моята Марина“, казала покрусената от мъка майка. „Самата аз изпитах мъченията, на които бе подложена душата щ в отвъдния живот и ден и нощ мислех единствено как да облекча страданията щ. Отидох в Оптина пустиня и ги помолих да отслужат панахида за моята Марина в манастира, ала те ми отказаха поради строгите правила на Църквата, която забранява молитвите за самоубийците.“ Отказът на монасите съкрушил още повече опечалената майка. Отчаяна, тя се върнала в Петербург. Но Всемилостивият Господ я насочил да отиде при светия и велик застпъник на Русия, отец Йоан Кронщадски.
Изпълненият с благодат старец, отнасящ се с любов към страдащите, изслушал цялата история на неизразимата мъка на тази майка с дълбоко състрадание. „Бедното, бедното момиче, нека милостта Божия бъде върху нея. Ще се моля за нея.“ Така бедната майка получила утеха от Всемилостивия Господ чрез голямото светило на руската земя. Светията се съжалил над майката, която била в дълбока скръб и разбрал нейната мъка чрез своята любяща душа.
След като чух историята на Майка А., записах името на Марина в книгата си с имена за поменаване и започнах да се моля за нея.
И така изминаха няколко години. Веднъж, преди Полунощната служба, имах необикновен сън, който никога няма да забравя. Спях в една килия, която някога бе служила като коридор, зад една завеса. В килията ми влезе млада русокоса жена, със сплетени над главата си коси и много тъжни сиви очи; нейното красиво лице и целият щ вид излъчваха огромна тъга. Поздравих я, все едно се познавахме отдавна: „Здравей, Марина, поседни, макар че не знам дали ще мога да намеря местенце за теб. Ела тук, на крайчеца на леглото.“ Марина остана права, потънала в дълбоки мисли и мъка. „Как си, Марина?“, попитах. „Защо ми задаваш този въпрос?“, отговори глас, пълен с горчивина. „Със сигурност при нас не е добре.“ Марина наблегна на думите „при нас“, така че да мога да схвана, че това се отнася за „всички самоубийци“. „Много добре знаеш как отнех собствния си живот; ние всички отговаряме за всяко едно от нашите дела. Ние всички преживяваме това, на което поучава Светото Евангелие. Никога не можем да бъдем радостни или щастливи.“ „ Запитах я: „А когато ви поменаваме?“(с това имах предвид „Когато се молим за за вас по време на проскомидията“). „Тогава трябва да гледаме към къщата“, рече тя. „Каква къща?“, попитах. „Не мога да ти открия това... Сега няма да разбереш, но по-късно (смятам, че Марина имаше предвид след смъртта), ще узнаеш всичко.“
Погледнах дълбоко натъжената млада жена, която съвсем ясно стоеше пред мен и си помислих: „Що за нелепица сънувам? Това е просто един сън и нищо повече. Как мога да виждам Марина, която никога не съм познавала през живота си? Това са глупости. Не е възможно Марина да се появи пред мен.“ И докато си мислех това, съвсем ясно чух как един строг глас над мен казва: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят (Лука 16:31). Тези слова от Евангелието не бяха изречени на църковно-славянски, а на руски, сякаш да мога по-ясно да ги схвана. Засрамих се от съмненията си и с пълна вяра, че пред мен е Марина, я попитах: „Със сигурност не винаги е толкова зле при вас?“ Бях пронизана от усещането за безнадежност на вечните душевни мъки. „Не знам, дойде тъжният отговор, каквото повели Господ“. Марина добави разпалено: „Моля те запомни, Майко В., че ни се търси най-строг отчет специално на делата ни. Ние всички (тя наблегна на тези думи) от опит познахме истинноста на Светото Евангелие, ние знаем, че то е истина. Ние всички (разбрах я така: самоубииците, които познавахме благовестието Христово), биваме съдени с изключителна строгост.“ При последните думи на Марина аз се събудих. След Полунощницата отидох при Майка А. и я попитах: „Марина русокоса ли беше, с коса, сплетена над главата си, с хубаво, кръгло лице?“, „Да, точно така изглеждаше бедната Марина; но откъде знаеш това?“, отвърна тя. Тогава разказах на Майка Анастасия своя необикновен сън.
Можем само отчасти да разберем ужасните духовни мъки, които претърпяват самоубииците. Марина бе имала лоша семейна среда. Тя бе духовно болна, но не до там, че да не осъзнава въобще какво извършва и сега тя трябваше да претърпи наказанието за ужасния грях на самоубийството.
Като убиват тялото, което е създаено по мъдростта на Великия Творец на живота, самоубииците обричат своята душа на неизразима мъка. Самоубииците биват проклети като престъпници на Божия Закон.
Случи се така, че узнах за смъртта на един бивш офицер, който познавах като доброволец белогвардеец. Веднага поисках от свещеника при нашия манастир да поменава наскоро починалият офицер в продължение на четиридесет дни. Няколко дни след като разбрах за смъртта му, монахините се приготвяха да вземат Св. Причастие. След като се причастихме и службата приключи, една възрастна монахиня ми подаде книга и ме помоли: „Прочети ни нещо полезно за душата от нея. Ще ти кажа кое точно.“ Бях изненадана, тъй като след Свето Причастие никога не четяхме в църквата, но всяка от сестрите четеше нещо душеспасително в своята килия, или пък се молеше. Взех книгата и започнах да чета проповедта, за която ме бе помолила: „Дните ми отлетяха като птици, навиха се подобно на свитък, изчезнаха подобно на дим. През цялата си младост, която прекарах забравил за Бога, напразно прахосвах своето време.“ Докато четях, си помислих: „А защо Майка И. избра подобна неподходяща проповед за сестрите? Всички причастили се бяха дошли в метоха съвсем млади и прекараха младините си в усърдни трудове в името на Господа. За мен самата тази проповед е неподходяща.“ Продължих да чета: „Стоя през лицето на Праведния Съдия.“ Гледах книгата, разбира се, поставена на клироса, когато бях поразена от видение, сякаш бе светкавица. Съвсем ясно виждах: в притвора стоеше починалият наскоро офицер, когото поменавахме 40 дни. Бе с наведена глава, прегърбен, с ръце, завързани на гърба. Той стоеше подобно на престъпник, който е извършил някакво ужасно престъпление. Видях починалият само за един миг, подобно на звовещ проблясък на светкавица. Казах на духовния си отец за своето видение относно душата на починалия наскоро човек. „Той е бил осъден от Господ като нарушител на Неговия закон“, твърдо рече моят духовен отец. „Трябва да е извършил някой ужасен грях“, си казах и тогава внезапно си помислих: „Дали пък не се е самоубил?“ Проучих нещата, като изпратих писмо, опитвайки се да разбера причината за смъртта на починалия. Получих следния отговор: „Той отрови себе си с веронал(барбитал).“
В разцвета на силите си той насилствено бе прекратил живота си, даден му по голямата милост на Твореца на Вселената. Дали този офицер бе невярващ? Не, той бе вярващ и извършвал добри дела за другите. Той се отровил при труден момент в живота си. Няколко години преди самоубийството, докато стоял на гроба на своя по-голям брат, който също се бил самоубил, той рекъл: „Усещам душата му. Как е могъл да стори такова нещо? И дали Господ може да му прости за това?“
И тъй, внимавайте да постъпвате благоразумно. Това е ясно свидетелство за греха на самоубийството. Лесно е да попаднем под властта на сатаната, който може да помрачи ума на вярващия човек, да го доведе до състояние на делириум и при трудни, изглеждащи сякаш отчайващи обстоятелства, да накара човек да прекрати скъпоценния си живот, който му е даден по голямата милост на Господа.
Но Господи, чуй молитвата ми, и моите вопли да дойдат при Тебе! Бог е милостив, но също така е Праведен Съдия.
Запомнете, млади хора: самоубийството е един от най-тежките грехове, като за съжаление е много разпространен в нашите крайно трудно времена.
Съвет от отец Йоан Кронщадски
От спомените на Майка А. знам, че отец Йоан Кронщадски имал голямо дръзновение пред Господа да се застъпва за някои самоубиици. И така аз започнах да се моля на светеца от името на нещастната душа на бившия белогвардеец. „Праведни отче Йоане, моли се на Бога за душата на този злочест самоубиец.“ Една събота четях молитвеното правило преди Свето Причастие на децата, живеещи в дама за сираци към нашия манастир, тъй като те на другия ден трябваше да се причастят. Докато четях Канона за починалите, се молех за моите близки и приятели, и призовах отец Йоан Кронщадски да се помоли за душата на клетия бивш офицер белогвардеец, който наскоро се бе самоубил.
Приключих с четенето на молитвите за децата и излязох от църквата, когато една от монахините ми донесе писмо. Отворих плика. То бе от една моя позната, която пишеше: „Наскоро се запознах със свещеник, който познавал лично нашия велик засъпник, отец Йоан Кронщадски. Това светило на нашата земя казало на моя познат: „Ако някой види починал насън или наяве (като този случай е изключителна рядкост), тогава той трябва да чете Псалтира на Светото Писание за упокой на този човек в продължение на 40 дни. Той трябва да запали църковна свещ за покойника и да се моли, докато тя изгори. Ако човека е зает и не може дълго да се моли, трябва да го прави на части, денем или нощем.“
Прочетох тези думи и си казах: „Велик и свят е нашият светия, и той е близо до всички, които го призовават.“
Духовно самоубийство
Има и друга форма на самоубийство: да се убие не тялото, а душата. Човек, който отпада от истината на Православната вяра, извършва тежкия грях на духовното самоубийство. Душата, която отпада от вечната Истина, от Великато Светлина на Православната вяра, незабавно бива покрита с мрак и става мъртва, безжизнена, става собственост на сатаната и негов слуга. Отпадналият от Църквата става чужд на Спасителя на човечеството и бива лишен от божията благодат да върши волята Господня, а вместо това извършва делата на лукавия. Отпаднал от спасителния път, той достига до бездната на арогантността. Извън истинската Църква, Корабът на спасението, той се дави в гибелните вълни на морето на живота. И човек разрушава душата си чрез извършените грехове, за които не се покайва, като не изправя своя греховен живот.
Монахиня Варвара(Хопово)
Pravoslavie.ru
