До отец Харалампий

Доколкото виждам, има голямо напрежение в нашата Църква поради стремежите на различни групи в полза на унифицирането (на църквите), също и взаимодействието между Вселенския патриарх и папата.

Преди всичко, искам да поискам прошка от всички за това, че имам дързостта да пиша каквото и да е, тъй като нито съм свят, нито съм богослов. Надявам се всички да ме разберат, тъй като това, което пиша, не е нищо повече от израз на дълбоката ми болка поради неуместното отношение и любовта към света на нашия отец патриарх Атинагор.

Изглежда, той е възлюбил друга модерна жена – наречена Папска Църква – тъй като нашата Православна Майка въобще не му е направила впечатление, понеже тя е толкова скромна. Тази любов, както се чува от Константинопол, направила много силно впечатление сред многото православни, които днес живеят в условията на подобна безсмислена любов из целия свят. Нещо повече, тази любов е от един дух с духа на нашата епоха: семейството ще изгуби своето божествено значение именно от подобна любов, чиято цел е разделяне, а не единение.

Именно с подобна светска любов патриархът ни тласка към Рим. И макар че трябваше да покаже любов най-напред към своите чада и към нашата Майка – Църквата, за съжаление той насочи своята любов толкова надалеч. И в резултат на това, истината е, че достави радост на светските деца, които имат любов към този свят – които са изпълнени със светска любов – но напълно възмути нас, децата на Православието, стари и млади, но имащи страх от Бога.

С тъга трябва да отбележа, че сред всички „униати“, които съм срещал, никога не съм виждал дори и капчица духовност. При все това, те знаят как да пишат за любов и единство, макар самите те да не са съединени с Бога, тъй като не са Го възлюбили.      

С голяма загриженост се обръщам към всички наши братя униати: тъй като въпросът, касаещ единството на Църквата, е духовен, и ние се нуждаем от духовна любов, нека оставим това на онези, които силно са обикнали Господа и са (истинските) богослови, като например Отците на Църквата – нямам предвид учените-легалисти – които са предали себе си в служение на Църквата (вместо само да купуват от големите свещи), които както преди, така и днес горят с пламъка на божествената любов, а не от запалката на църковния свещеноиконом…

Следва да отбележим, че съществуват не само естествени, но и духовни закони. Поради това, бъдещият гняв Господен не може да бъде отклонен чрез събор от грешници (тъй като ще ни се въздаде двоен гняв), но чрез покаяние и спазване заповедите на Бога. Също така, трябва да имаме предвид, че нашата Православна Църква е напълно завършена. Единственият явен недостиг е този на трезви Йереи и Пастири, имащи духа на светоотеческата традиция. „Малцина са избрани“. Това обаче не бива да бъде обезкуражаващо. Църквата е Христовата Църква и Той Я направлява. Това не е Храм, съграден от вярващите от камъни, пясък и вар, който би бил разрушен от огъня на варварите; Църквата е Самият Христос. И който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже (Мат. 21:44).

Когато се наложи, Господ ще изведе на преден план Марк Ефески и Григорий Палама, за да обедини всички наши възмутени братя, така че да изповядват Православната Вяра, да заздравят Преданието, и така да дадат голяма радост на нашата Майка, Църквата.

В миналото виждаме, че мнозина верни чада на нашата Църква, монаси и миряни, за съжаление са се отделили от Нея заради униатите. По мое мнение, да се отделиш от Църквата всеки път, щом патриархът сбърка, въобще не е правилно. Отвътре, близо до Майката Църква, трябва и е длъжен всеки неин член да се бори. Да спре споменаването на патриарха; да се откъсне и основе своя собствена Църква; да продължи да говори обидно за патриарха: това, мисля си, е неразумно.

Ако поради едно или друго отклонение на някой от патриарсите, се отделяме и си правим собствена Църква – да пази Господ! – ще задминем дори протестантите. Лесно е за човек да се отдели, ала е трудно да се завърне. За съжаление имаме множество „църкви“ в днешно време, създадени или от големи групи хора, или даже от един човек. Тъй като имало църква в тяхната калива (говоря за случващото се на Света Гора), те сметнали, че могат да си направят тяхна собствена, независима Църква.

Ако униатите нанесеха на Църквата първата рана, то гореспоменатите направиха втората.

Нека се помолим Бог да освети всекиго от нас, включително и нашият патриарх Атинагор, така че обединението на тези „църкви“ да се случи на първо място; сетне да се успокои и възмутеното Православно паство; и така любовта и мира да се възцари между Източно-православните Църкви. Сетне нека да помислим за обединение с останалите „Конфесии“ – но при положение, че те искрено пожелаят да прегърнат Православната Догма.

Бих желал също така да кажа, че съществува и друга, трета група, намираща се в нашата Църква. Това са братята, останали нейни верни чада, но между които няма духовно съгласие.Те прекарват времето си в това да се критикуват взаимно, а не за общото благо на тази борба. Един споменава друг (повече отколкото самият себе си), за да види какво ще отвърне или напише другият и сетне безжалостно да го прикове. Обаче, ако самият този човек бе казал или написал същото, то той определено би подкрепил това с безчет цитати от Св. Писание и Отците.

От това произтича голяма вреда; защото, докато единият наранява своя ближен, другият му отвръща и то пред очите на всички верни. Често става така, че това посява неверие в очите на немощните, тъй като те са възмутени от такива хора. За съжаление, мнозина от нас правят безсмислени твърдения срещу другите. Ние желаем те да се подчинят на нашият собствен духовен характер. С други думи, когато някой друг не се вмества в нашия собствен светоглед, или пък не е много толерантен, или дори реагира остро спрямо нас – ние незабавно си правим извода, че той не е духовна личност.

В Църквата има място и работа за всички нас. Всички от Отците, както по-меките, така и по-суровите, са работели именно за Нея. Също както сладките, горчивите, тръпчивите или дори лютите билки са необходими за човешкото тяло (като всяка от тях си има собствен вкус и витамини), същото важи и по отношение на Църквата. Всички са нужни. Човек бива допълван от духовния характер на някого другиго и всички ние сме призвани да издържим не само даденият духовен характер, но дори и човешките немощи, които всеки от нас има.

Отново, искрено моля за прошка от всички, че имах смелостта да пиша. Аз съм само един обикновен монах, и моята работа е да се стремя, доколкото имам възможност, да отхвърля от себе си вехтия човек и да помогна на останалите и на Църквата, с Божията помощ и чрез молитва. Но тъй като сърцесъкрушителни новини достигнаха дори до моята килия, бях дълбоко натъжен и поради това счетох за добре да напиша онова, което чувствам. Нека всички се помолим Бог да ни даде Своята благодат и нека всеки от нас спомогне според способностите си за прославянето на нашата Църква.

С голямо уважение към всички,

Монах Паисий

Източник: orthodoxheritage.org