Вечер. Майка ми е заспала отново пред телевизора. Чувствам се приятно и уютно. Молитвата се лее в съзнанието: „Благодаря, благодаря, благодаря!“ В нашата къща живеем четирима души: аз (съпруга, майка и дъщеря), мъжът ми, дъщеря ми и майка ми. Господ ми даде възможност да живея заедно с моята майка.
Сутрин. Събуждам се и помирисвам прясно свареното кафе. Майка ми и аз обожаваме половинката час сутрин, когато нашите най-близки и скъпи все още спят и ние се наслаждаваме на ароматното кафе и разговаряме. Само ние двете, тихо и удобно си говорим. „О, Слава Тебе Боже!“ И така всеки ден. Щастие.
Майка ми е мъничка и фина жена, чевръста и бързо се справя с множество задачки. Тя ни глези и винаги ни посреща с вечеря (която е приготвила преди нашето пристигане), когато се прибираме от работа вечер. Свободно я питам за съвет относно всяка житейска ситуация, знаейки, че всичко идва от любовта ѝ към нас. Тя също така е чудодеец и може да ни „срита“, така че да ни мотивира да действаме (единствено от гледна точка за полза на семейството). Животът си тече в обичайното русло: тихичко, мирно и спокойно.
Лято. Работим в кухненската градинка. Забелязвам, че мама е отслабнала. „Мамо, изглеждаш някак променена. Добре ли се чувстваш?“ „Сега е лято и е горещо и поради това свалих няколко килца. Ала есента ще пристигне, работата в дворчето ще приключи и отново ще си върна теглото.“ И сърцето ми бие спокойно в гърдите „Туп-туп-туп“.
Есен. Майка отслабва толкова скоростно, че се плаша и я карам да отиде на медицински преглед. Тя извършва множество тестове, при все това възникват още повече въпросителни. Поне успях да поговоря с лекаря насаме. Той каза: „Бъдете смела. Според темпа на развитие на болестта, тя има не повече от половин година живот…“
Сърцето ми бие някъде в областта на стомаха “туп-туп-туп!!!“ Майко, мамо, майчице! Дните се нижат един след друг – „туп-туп-туп!“ Господи, помилуй! Господи, помилуй! Вече няма утеха.
Кафето нагарча. Трябва да разсея ума си с нещо. Трудно се съсредоточавам в молитвата… Как мога да спра бурята от мрачни мисли и ропот? Вероятно като почета? Благодатният Огън, Животът на Стареца Паисий, Живот и чудеса на Блажената Старица Матрона… Майко, мамо, майчице!!! Господи, помилуй! Да! Да! Света Майко Матрона („Матронушка“ на руски). И от сърцето ми извира молитва: „Скъпи мой Ангеле Хранителю, благодаря ти, че ми даде тази идея! Преблагословена Богородице, благослови ме! Майко Матрона, моля те, помогни ми!“
Ето какво пише в книгата: „Всекидневно хиляди хора се стичат при светата старица Матрона Московска с техните проблеми, нужди и прошения! Блажената майка често казваше: „Елате всички и ми кажете за вашите проблеми, сякаш, че съм жива. И аз ще ви чуя и ще ви помогна…“
Заинизват се есенните дни. Все още е приятно топло. И в петък вечер скачам на влака за Москва. Отнема дванадесет часа, за да стигнеш от град Казан до Москва с влак. В 7 часа сутринта в събота вече съм в Покровския манастир в Москва. Там обаче разбрах, че въобще няма да ми е лесно. Заваля първият сняг. Остър, пронизващ вятър, опашката се вие покрай църквата подобно на безкраен лабиринт или „лакатушеща пътечка“ от хора. Имам леки пролетни обувки на краката и носех малко палтенце връз рамената. Мнозина бяха облечени съобразно времето - с високи ботуши и кожени палта. Но немалко бяха облечени подобно на мен. Всички идваха при Майка Матрона. Наредих се на опашката, подскачайки от крак на крак и молейки се за здравето на скъпата ми майчица. Сменях така краката си, но започнах да замръзвам. Скоро нозете ми станаха напълно безчувствени, ледът се изкачваше нагоре, болката напредваше, снегът ме удряше през лицето…
Минаха два часа. Запознах се със съседите си на опашката: една майка с дъщеря си – Ирина и Елена. Заедно подскачахме от крак на крак и си говорехме. Горяща болка започна да се разпростира от коленете ми към цялото тяло от студа. И тогова разбрах: това е всичко! Не можех да издържа повече… Обадих се на съпруга си и се оплаках… Той се уплаши и се опита да ме убеди да си тръгна. Мъжът ми ме обича и се грижи за мен. Тази приятна мисъл ме накара да се почувствам малко по-добре. „Господи, имай милост към мен, дай ми сила!“ Още един час отмина, бях цялата студена и не можех дори да дишам повече. Обадих се на сестра си (нейното име е Ирина, а моето е Елена). Ронех сълзи, оплаквах се и я молех да ме подкрепи в трудното решение да си тръгна; бях останала съвсем без сили. Ирина ме изслуша, тя съжали своята обична сестра – подсмърчаше редом с мен, но не казва нищичко. Тя разбира, че това е заради нашата прескъпа майка, мама, майчица. Съседките ми на опашката слушат телефонните ми разговори и започват да ме убеждават да остана: „Нека почакаме още два-три часа и тогава ще влезем в църквата“ (Два-три часа! До тогава ще стана на висулка!).
Благодаря ви, Елена и Ирина, за вашата подкрепа (нека Господ ви дари здраве и благоденствие). Жените ме насочиха към една близка църква. Там, близо до иконите и свещите, се посгрях мъничко. И имах чудесната възможност да се изповядам пред свещеник. Стоях на мястото, където се провеждаха изповедите и когато свещеникът дойде стана така, че бях първа на опашката. Той ме изповяда и ме благослови.
Дойде и последният завой на опашката и вече можех да видя чудодейната икона на св. Матрона право пред мен. Целият ми ум бе съсредоточен в молитва към Бог – да даде здраве на майка ми и да спаси живота ѝ. Застанах пред иконата, докосвайки образа на св. Матрона с чело, когато настъпи внезапна и радикална промяна в съзнанието ми и аз се помолих: „Майко Матрона, готова съм да приема каквато и да е Господнята воля. Ако е дошло времето да оставя мама да си иде, тогава нека така да бъде. Благодарна съм на Бог за щастието, което ни даде. Нека всичко бъде според волята Му.“
Тръгнах си от иконата и помислих: как можах да кажа това! Все пак, дойдох тук, чаках на опашката шест часа в смразяващия студ почти боса, и какво??? Не можах да се помоля за здравето на мама!
Дойде и моят ред да се поклоня пред мощите на старицата. Тези, които са били тук, са наясно, че в манастира има две опашки: едната за иконата, а другата за мощите. Бе топло в църквата, която бе пълна с народ. Те се „приплъзваха“ по посока мощехранителницата на Блажената Матрона Московска. Придвижвайки се бавно в тълпата, си помислих „Трябва да се помоля за здравето на мама. Все още имам възможност.“ И стана чудо! Светинята цялата е покрита с цветя, сякаш беше празник – и сиянието бе ярко, подобно на слънчевото. Поклоних се на светите мощи, обляна в сълзи и имах следната мисъл в ума си: „Майко Матрона, благодаря ти за всичко! Благодаря ти, че ми позволи да се докосна до теб“. И това бе всичко…
Излязох от църквата и слънцето светеше! Снегът се топеше и сякаш въобще не бе валяло!
Отидох при сестра си (Ирина живее в Москва). Тя ме прегърна и ме целуна с голяма обич! Тя нямаше никакво съмнение, че всичко ще се развие добре и ще се нареди с Божията помощ.
Успях да се постопля едва след горещата вана. После пих топъл чай. Прекарахме чудесна вечер, разговаряйки. Многократно се връщах към случилото се: как се наредих на опашката; поговорих с Ирина и Елена, които ми помогнаха; как слънцето изгря и се стопли отново; как молитвите и просбите ми се променяха веднага щом докоснах иконата и мощехранителницата…
Взех влака за Казан. Купих последният наличен билет. Спалното ми място бе на горния ред. Съседът ми отдолу бе огромен мъж с тежка, постоянна кашлица. Той дори не можеше да си легне и поради това седеше и кашляше цяла нощ. Пред него бе едно дете, което не можеше да заспи поради кашлицата му и плачеше. Съжалих и двамата. Бе тежко на всички ни. Мислех през цялото време за Божиите пътища. За мой срам, не знаех наизуст Символа на вярата и го четях, използвайки молитвеник. И се случи чудо: редовете на молитвите един по един се появяваха в паметта ми! Докато усвоявах едно от изреченията, следващото веднагически се появяваше след него и така до края на нощта научих молитвата наизуст. Слава на Бога!
На следващия ден се оказа, че не съм болна, макар че би трябвало да имам настинка. Шест часа в смразяващия студ през предния ден въобще не се отразиха на здравето ми! Честно казано, когато бях вече във влака, молейки се през цялата нощ, вярвах, че простудата ще отмине. Това бе още едно малко чудо!
Майко Матрона, чудотворец и бърза помощница, започна да се застъпва за нас незабавно. Върнах се от Москва в понеделник. В сряда нашият личен лекар ми се обади на мобилния телефон и покани майка ми на преглед. Двете отидохме заедно. Докторът ми каза: „Нека продължим медицинските изследвания“. И всичко започна отново! Както го рече прескъпата ми майчица, тя била цялостно прегледана „от горе до долу“. Никога няма да забравя този ден. Бях в коридора и чаках мама да си тръгне от един специалист, когато видях нашият личен лекар да тича по коридора и да пита същият този друг лекар по мобилния: „Как е ситуацията при пациент (и произнесе името на майка ми)?“ Човек би си помислил, че тя(докторът) не бе роднина или близка позната и отговаряше за цяла област, пълна с подобни пациенти, но тя бе искрено загрижена за мама. „Слава Богу! Майко Матрона, моли се за мен, грешната!“ Най-сетне, те откриха настъпили промени в щитовидната жлеза (тук няма да споменавам всички подробности), лекарят определи лечението и ѝ предписа да взема лекарство веднъж дневно. И майка ми започна да се възстановява много бързо.
„Господи, благодаря Ти, понеже Си благ и човеколюбец! Майко Матрона, моли се на Бога и на Божията Майка за мен грешната“.
Отмина една година. Майко, мамо, майчице, чрез Божията милост и по молитвите на св. Матрона, чудотворец, ти си с мен. Събуждам се и помирисвам чудния аромат, сетне бързам към кухнята и ние заедно пием благоуханното кафе и разговаряме. Колко чудно благоухаят свещите по време на молитва…
Елена Александрова
Pravoslavie.ru