Обикновено преди началото на вечерната служба от жилищната постройка на Печорския манастир изхвръкваше странна процесия. Младият манастирски иконом отец Филарет хващаше под ръка отец Йоан и го влачеше почти бегом със себе си, така че отецът едва успяваше да догони своя събрат по килия. Веднага след тях се носеше тълпата поклонници, които бяха причаквали отеца отвън. Така, всички заедно, те се носеха през манастирския двор. Монашеските мантии и була се развяваха, отецът се препъваше, задъхваше се от тичане, опитваше се в бързината да благослови някой друг богомолец и едва ли не да отговори на един или друг въпрос. Отец Филарет се сърдеше страшно на това, крещеше със своя пронизващ фалцет ту на отеца, ту на богомолците, понякога дори ги излъскваше с чадъра си. Най-после той замъкваше отец Йоан в храма и час по-скоро го вкарваше в олтара.

Трябва да се каже, че отец иконома правеше всичко това не от пакостливост, а защото в студеното време на годината отец Йоан бързо се разболяваше. Когато пък беше топло, той рискуваше изобщо да не стигне до храма: хората не го пускаха буквално с часове.

Наблюдавайки ден след ден тази картина, аз и моите приятели послушници се кикотехме от сърце, докато постепенно не запознахме да разбираме, че толкова комично влачещият се след манастирския иконом отец Йоан всъщност е един от малкото хора на земята, пред които падат границите на пространството и времето – и Господ им дава да видят миналото и бъдещето като на длан. С голямо учудване и не без страх се убедихме от собствен опит, че за това старче, което недоброжелателите наричаха „доктор Дулитъл“, човешките души са открити с всичките им съкровени тайни, с най-вътрешните им кроежи, с най-потайните и прикривани мисли и дела. В древни времена тези хора са били наричани пророци. У нас в Православната църква ги зоват старци.

Самият отец Йоан никога не наричаше себе си старец. А ако му кажеха нещо такова, той само ужасено плясваше с ръце: „Абе какви старци? Ние сме в най-добрия случай опитни дядовци.“ Той беше толкова невероятно смирен, че до края на живота си остана искрено уверен в това – също както и мнозината, които го познаваха, бяха уверени, че в негово лице Господ им праща истински старец, познаващ волята Божия.

Да, това беше главното. Господ откриваше на отец Йоан волята Си за хората. Ние, младежите, далеч не веднага разбирахме това. В началото ни се струваше, че отецът е просто стар и много мъдър човек. И че само заради тази прословута „мъдрост“ хора от цяла Русия се стичат при него. И едва по-късно открихме с голямо изумление, че всички тези хиляди хора идват при отец Йоан съвсем не заради някой мъдър съвет.

Не са малко съветниците на този свят, които черпят мъдрост от човешкия си опит. Но хората, които идваха при отец Йоан, обикновено в най-трагичните, преломни моменти на живота си, искаха да чуят от него не съвет как да постъпят мъдро, а как да постъпят единствено правилно. Всъщност тъкмо с това – с познаването на волята Божия – старецът се различава от другите хора, дори от най-прославените мъдреци, интелектуалци, богослови, даже от най-опитните свещеници.

Помня, че по времето, когато бях още съвсем млад послушник, до мен се приближи един богомолец московчанин и ми разказа история, чийто свидетел той бе станал току-що. Заобиколен от множество хора, отец Йоан бързал през манастирския двор към храма. Изведнъж към него се хвърлила плачеща жена с тригодишно момченце в ръце.

- Отче, благословете детето за операция! Лекарите казват – незабавно, в Москва…

Отец Йоан се спрял и казал на жената думи, които потресли московчанина:

- В никакъв случай! То ще умре на операционната маса. Моли се, лекувай го, но операция не прави в никакъв случай. Ще оздравее.

И прекръстил детенцето.

Седяхме си с московчанина и сами се ужасявахме на това, което мислехме. Ами ако отецът греши? Какво ще направи майката с отец Йоан, ако това се случи?

Ние, разбира се, не можехме да заподозрем отец Йоан във вулгарно противене на медицината, което се среща, макар и рядко, в църковната среда. Той нееднократно благославяше, а понякога и настояваше за хирургическа операция. Сред духовните му чеда имаше немалко известни лекари.

Чакахме с ужас какво ще стане по-нататък. Ще се появи ли в манастира майката, смазана от мъка, ще направи ли чудовищен скандал, или всичко ще бъде тъй, както предсказа отец Йоан? Съдейки по това, че отецът продължаваше мирно и по старому всекидневния си път между килията и храма, оставаше ни само да заключим, че с този свой толкова категоричен съвет той е знаел какво казва.

Доверието и послушанието са главното правило в общуването на православния християнин и неговия духовен отец. Разбира се, далеч не спрямо всеки духовник е възможно пълно послушание, пък и духовниците от този род са единици. Всъщност това е един доста мъчен въпрос. Случват се трагедии, когато неразумни свещеници започват да се правят на старци, да се разпореждат, самонадеяно да заповядват и най-сетне да вършат едно абсолютно непозволено средство в духовния живот – да погазват свободата на духовните си чада.

Отец Йоан никога не диктуваше и не налагаше волята си.

Той безкрайно уважаваше човешката свобода и се отнасяше към нея с някакво особено благоговение. Беше готов да убеждава, да увещава, дори да умолява човека да изпълни онова, което бе необходимо за него. Но ако онзи упорито си знаеше своето, отецът обикновено въздъхваше и казваше:

- Какво пък, опитайте. Правете каквото щете…

И винаги, доколкото ми е известно, хората, които не изпълняваха съветите на отец Йоан, после се разкайваха горчиво за това. Обикновено следващия път те идваха при отеца с твърдото намерение да изпълнят това, което им каже. А старецът ги приемаше с неизменно съчувствие и любов, не жалеше за тях време и сили, стараеше се по всякакъв начин да поправи последиците от техните грешки.

Из „Несветите светци“, изд. Подворие на Московския и на цяла Русия Патриарх в гр. София(България)

Излязоха от печат проповедите на о. Йоан Крестянкин за Великия Пост и от Пасха до Петдесетница

Митрополит Гавриил ще представи "Проповеди" на о. Йоан Крестянкин в Руския културно-информационен център