В този свят не бях открил никаква истинска любов, или някой да ме обича за това, което наистина съм. Всеки си имаше причина да ме обича. Момичетата обичат мъжете заради привлекателно лице, хубаво тяло, красиви очи. Но ако аз бях претърпял инцидент, в резултат на който бях загубил крайник или лицето ми бе обезобразено, никоя жена не би останала до мен, макар че щях да си остана същият човек. Никоя жена наистина не ме обикна, да се влюби или наистина да се заинтересува от по-дълбоката същност на моето същество, а по-скоро се интересуваха от външния ми вид. А момчетата, които бяха мои приятели ме обичаха заради ума ми, идеите ми, познанието, което имах, и остроумието ми; но ако не бях образован, бих си останал същият човек. Ако бях получил удар по главата и не можех вече да разбирам всичко толкова добре, при все това никой вече не би ме обичал. Дори естествената любов на родителите ми бе ограничена от някои практични съображения. Тя носеше нюансите от определени очаквания и желание за компенсация във времето напред. Те ме обичаха, защото бях интелигентен, защото бях добър студент и защото бих се грижил за тях, когато остареят. Никой не ме обичаше без никаква притвореност, без собствен интерес, или без да очаква нещо в замяна. Истинската ми същност бе под повърхността, независимо дали съм учен или глупав, красив или грозен, добър или лош. Копнеех тази истинска същност да бъде обичана без някаква причина или социални оправдания, а поради самият факт на съществуването ми.
За да видя как ще реагират хората, започнах да премахвам тези атрибути, които подчертаваха външността ми. Започнах с това как се обличам, като носех дрехи, които бяха неатрактивни и с лош вкус. Скоро хората започнаха да се дразнят. Всъщност, мнозина се ядосаха по повод тази промяна и ме избягваха. Бях шокиран да открия колко фалшиви и повърхностни бяха отношенията ми с другите. Макар че и на някои от най-близките ми приятели взе да им писва от мен, бях решен да продължа, докато не отхвърлех всичко фалшиво и повърхностно, и да бъда напълно съблечен и освободен от всичко външно. Това бе единственият начин да открия кой всъщност ме разбира в дълбочина, кой би останал с мен докрай, единствено заради това кой всъщност бях наистина.
Накрая до мен не остана никой. Открих сърцевината на моята същност, но бях напълно изоставен и съвсем сам. Би било лесно да се върна отново към изкуственото съществуване. Все пак от дете бях добър в това да играя различни роли. Можех отново да започна да се правя на любовник, приятел и син, но не желаех повече. Исках да изследвам и да опозная истинското си аз.
Бе болезнено да разбера, както се случи, че съм изградил украсен, но изкуствен идол на самия себе си Болката обаче разруши този идол. Това бе като бръснач, който се врязва надълбоко, отделяйки плътта от костите, истината от измислицата – огън, който изгори лъжите. Трябваше да бъда като решителен хирург и да изрежа всичко изкуствено от моята душа. Операцията трябваше да се случи - в противен случай никога не бих открил пътя към спасението или истината.
През този период страдах от цялото си същество от дълбока, съкрушаваща болка. Душата ми бе в състояние на ням ужас и се чувствах, сякаш тя се разпада на хиляди малки парченца. Едва успявах да мисля рационално. Не можех да спя. Щом ми се доспеше и разумът охлабваше своя контрол над емоциите ми, душата ми внезапно се превръщаше в рана, от която течеше река от болка, която заплашваше да разруши моето съществуване. Будех се силно разтревожен, опитвайки се да сложа края на тази ужасна агония. Моят здрав разум, тази тънка нишка, крепяща съзнанието ми, сякаш щеше да се скъса всеки миг. Боях се, че ще изгубя разсъдък, поради неспособността ми да се справя с болката.
Бавно и постепенно се стремях да разбера тази болка и да открия какво я причинява. Не можех да кажа дали се дължеше на отсъствието на любов или липсата на истина. Може би бе заради това, че животът ми бе безсмислен. Силно копнеех за отговор и се опитвах да го открия, но започнах да се чудя дали търсенето на истинска любов в този свят не бе невъзможно начинание. С този род мисли отидох да видя стареца Паисий и му разкрих сърцето си. Нетърпеливо зачаках неговия отговор. Той стана сериозен и каза: „Един човек си струва да бъде обичан само защото е образ Божий. Няма никакво значение дали е добър или лош, праведник или грешник. Човек заслужава да бъде обичан заради това, което е. Христос обичал и пожертвал себе си за грешните, повредени хора. Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Лук. 5:32). Ние трябва да постъпваме по същия начин: трябва да обичаме всички, без да правим никакви разлики. Също както слънцето изгрява над всички, интелигентни и глупави, добри и зли, красиви и грозни, нашата любов трябва да бъде като Божията – любов, която е като слънцето и осветява цялото Негово създание, без да прави разлики.“ Както св. ап. Павел пише в писмото си до Римляни: защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий (Рим. 5:5). Най-сетне се почувствах утешен. Имаше някой, който се съгласяваше с мен и ме разбираше и това бе отец Паисий.
Въпреки това, когато се завърнах вкъщи, болката остана. На моменти бе повече, отколкото можех да понеса. Нощем се събуждах плачещ и не можех да продумам. От най-съкровените кътчета на съществото ми тихичко изплаквах: „Боже мой, Боже мой.“ Удрях главата си във възглавницата от покаяние, мислейки как бях стигнал дотук и колко грешки съм направил. „Боже мой, Боже мой“ – през тази ужасни нощи се борех с отчаянието, преосмисляйки живота си.
Тогава, през една от тези вечери, когато се молех сам в апартамента си, Го почувствах да се доближава до мен. Познах съвършената любов, която прогонва страха (1 Йоан 4:18). Той бе навсякъде, макар и невидим. Бе толкова нематериален, макар че беше всемогъщ. Бе толкова недостижим и неосезаем, макар че бе толкова близо. Той се допря до мен, но не само на повърхността. Докосна най-съкровените дълбини на съществото ми, изпълвайки ме изцяло. Съедини Себе Си с мен толкова близко, че станахме едно. Бях изпълнен от Бога и станах подобно на огън, така че самата ми кръв гореше. Исках да съм напълно открит към Него, без и най-малкото кътче на душата ми да остава скрито, без значение колко грозна или мръсна беше. Исках Той да знае всичко, така че Му изповядах и показах всичките си извратени и мръсни пътища, всичките си пороци. Копнеех всяко ъгълче на душата ми да бъде посетено от Него, чрез обширната безкрайна Любов, идваща от всички посоки и изпълваща всички неща. Както св. Симеон Нови Богослов възкликва: „О Божествена Любов, която е Бог!“ Тази Любов поддържа вселената, свързвайки всяка частица от нея, давайки ѝ сила да съществува, като е самата причина за нейното продължаващо съществуване.
В същото време обаче, се почувствах толкова недостоен да бъда с Него, че паднах на земята с лице към пода, така че да потъна и в самия цимент ако можех. Бях толкова пълен с пороци, толкова незаслужаващ да съществувам и да бъда едно с Него, че ми се прииска да спра да живея. Останах неподвижен, но тази Любов се приближи до мен, тази Любов, която извираше от Онзи, чийто поглед е насочен към всичко и Който изпълва всичко, Вечносъществуващият.
Заради това, че Ме обичаше, Той ми позволи да Го приближа и ме изчисти и излекува, същностно и дълбоко от всички мои рани и язви. Приближи ме нежно, с постоянство и в безопасност, от мрак към светлина, от мръсотия към чистота, от небитие към битие. Осигури ми по-пълно и истинско съществуване, не защото Се нуждаеше от мен, а защото Той Е Любов.
Не знам колко продължи това преживяване. То започна и приключи в една и съща нощ. Осъзнавам обаче, че излекува болката ми, донесе стабилност на мислите ми, сложи край на опасността и отговори на моите въпроси. Научих много повече, отколкото бях попитал. Тази Любов ми донесе сигурно и точно познание - дори днес мога да почувствам действието ѝ.
Сега знам, че когато хората работят съвместно с Бога, ние всички имаме потенциала да родим в сърцата си такава любов, която онтологично ни променя и обожествява. Малцина обаче успяват да достигнат до такава любов и ние носим отговорност за това, което става за сметка на нашата поквареност, страх и губейки времето си с незначителни неща. Тази любов е духовната любов, която Светият Дух дарява в човешката душа, правейки човешките същества участници в божественото естество (2 Петр. 1:4). Това е далеч над всяка човешка любов – дори майчината любов е незначителна, когато се сравнява с нея. Тази всепокоряваща любов поглъща смъртта, преодолява законите на природата, тя е източникът на вселенската подреденост, тъй като е същинската тайна на вселената. Защото Бог е любов (1 Йоан. 4:8). Отец Паисий имаше подобна любов към всички хора, към всяко живо същество, към цялото създание и това бе причината хората да се събират при него. Тя ме бе поддържала през живота ми и ще я търся за подкрепа до последния си дъх.
(откъс от книгата на Дионисиос Фарасиотис "Гуру, младият мъж и старецът Паисий")
