Двете принципни грешки на сектантите
Преди всичко, необходимо е да подчертаем онтологичния статут на Преданието. Самото заявяване, че „Иисус Христос ни е оставил Писанието и ние живеем по него“, вече не е истина, тъй като как някой, който вече го няма, може да остави нещо. Л.Н. Толстой ни еоставил своите събрани съчинения, той е починал отдавна, но ние можем да прочетем книгите му и по тях съдим за неговите мисли.
Спасителят никога не е казвал, че ще остави своята Църква. Той казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света". Той винаги пребивава в Своята Църква, според Своето Слово. Особено важно е да обърнем внимание на събеседника си на тези думи.
За всички евангелисти е типична идеята, че отначало Църквата я е имало, после е изчезнала, а в по-ново време се е възродила. Но нима Спасителят е рекъл: "Ще Бъда с вас за кратко в началото, а след това ще ви оставя, а през ХVІ век пак ще дойда с Лутер“? Или пък през ХІХ в. с Чарлз Ръсел, основателят на сектата „Свидетелите на Йехова“? Или с Джоузеф Смит, основателят на сектата на мормоните? Той е казал: „Винаги“, и ако Му вярваме и Неговото слово е непроменимо – следователно никакъв период на изчезване на Църквата не може да съществува. Христос основава Своята Църква завинаги и Той пребивава в нея.
Ранната Църква съществувала без писмено Евангелие
Втори важен момент: Самият Спасител не е написал нищо. Той не ни е оставил Евангелие като писмен документ. Той основава Църквата, и ранната Църква е съществувала без Новия завет в писмен вид. Но нима тази Църква е била увредена от това в сравнения с по-късната Църква? Нима в нея нещо не достигало? Очевидно това не е така. Цялата постпротестнатска митология се гради на идеята за това, че в ранната Църква пребивавал евангелския дух, който с течение на времето я напуснал. Ето така тази ранна Църква, да повторим, съществувала без писмено Евангелие.
Кое е било главното в Църквата, в която не е имало Евангелие
И така, ранната Църква не била по някакъв начин ощетена, но съществувала без писмено Евангелие. Написаното Евангелие не е главното. А кое е тогава? Какво е имало в Църквата, в която все още липсвало написаното Евангелие? Тя живеела според Преданието, което на гръцки е paradosis, а на латински – traditia.
Преданието е онова което се предава от уста на уста, онова, което Спасителят предал на Своите ученици, те на свои ред го предали на първите епископи и така нататък. Този е и алгоритъма на разрастване на Църквата: апостолите пътували по света и проповядвали и там, където намирали отклик сред хората на своята проповед, те създавали общност, начело на която бил епископ и на него те предали Преданието. След това те си тръгвали, основавали нова община, а епископите чрез приемство на епископата от апостолите го предели на следващото поколение и така до ден днешен.
Много важно е да обърнем внимание на това, че не самите епископи ръкополагат своите приемници. Защото, ако правеха те това, то всяко изменение на учението на Църквата не би било поправено. Няма човек, който да не греши, и ако епископът въведе някаква новост в Преданието, което му е било връчено( а ние знаем от историята, че това се е случвало), то, ако той сам ръкополагаше своя приемник, то по този начин би затвърдил своето нововъведение – и така общината би се отдалечавала все повече от първоначалното Предание. Не, единствено след смъртта на епископа другите епископи от съседните области ръкополагат неговия приемник, проверяват неговата вяра и я сравняват с първоначалното Предание. По такъв начин външният фактор за отклонение от Преданието бива отсечен в своя зародиш. А отсечените клонки били много.
Интересното е, че в самата история на Църквата на Преданието винаги се е гледало като на синоним на Църквата. Има ли Църква – има и Предание. Църквата без Предание не може. Така, свети Киприян Картагенски говори следното за разколниците, които се появили след гоненията на римския император Деций Траян: „те произлизат от самите себе си“. Забележете, че при тях е имало каноническо ръкополагане, съвсем същото, каквото било у св. Киприян. Но те отстъпили от Църквата и при тях вече не съществувало апостолското приемство, поради което те не се явяват носители на Преданието. И така, Преданието живее в Църквата.
Преданието и Евхаристията
В какво се проявява Преданието? Главното – това е Евхаристията. Ако разгледаме първата историческа книга на Църквата – книгата Деяния на светите апостоли, ще забележим, че в нея постоянно се споменава за Евхаристията, epi to auto на гръцки. Този термин в раннохристиянската писменост има точно определен смисъл: Евхаристийно събрание – буквално тези думи означават „точно същото“, тоест събранието на Тайната вечеря (в Синодалния превод този термин е преведен като „те всички единодушно прекарваха в молитва“.) В същия смисъл той се употребява и от св. Игнатий Антиохийски и други свети отци.
Всеки път, когато Църквата се събирала за Евхаристия, Спасителят невидимо възглавявал Евхаристийната трапеза и Църквата знае за това по опитен път.
Евангелист Лука, авторът на Деяния на светите апостоли, в края на своето Евангелие помества отрязък, който се чете неделя сутрин. В него се говори за двама ученици, единият от които се наричал Клеопа, а вторият вероятно бил самият Лука. Те отивали в Емаус и по пътя срещнали Спасителя, Когото не разпознали. Това се случило след възкресението на Христос от мъртвите, новините за което току що се разнесли, а те не знаели дали да им вярват, поради което били смутени. И даже когато Присъединилият се към тях им казал, че Месията – Христос – трябвало да пострада и да възкръсне, те въпреки това не Го познали. След това се случва интересна и много живописна сцена, написано по естествен начин – в нея се узнава за гостоприемството на източните народи. Стигайки до Емаус, учениците на Христос помолили своят Спътник: "остани с нас, понеже е привечер , и денят се превали.“ Той остава с тях, преломява хляба и веднага апостолите познават Спасителя. Те го познават на Евхаристията. Това показва, че да, разбира се, да имаме църковни познания е много важно, интелектуалното познание също е важно, но въпреки това най-голямо значение има тайнственото познание. Апостолите познават Христос не чрез учението му, а в Тайнството.
Такъв бил мирогледа и реалността на ранната Църква. Написаното Евангелие тогава не ѝ е било нужно, Църквата познала Христа по опитен път. Евангелието се появява по-късно.
Кога и защо се появява Евангелието
Евангелието се появява в определен контекст: когато започват да се разпространяват лъжливи сведения за Спасителя, когато се появяват първите секти. Преди всичко това са гностически секти, които съчетавали в себе си елементи от всевъзможни религиозни традиции и откъси от разни учения. Техните привърженици се интересували от всякакъв вид тайни и мистерии. И когато техните основатели подучули нещо за новата религия, за новия Божествен учител от Иудея – а това е Изтока, екзотиката, това винаги е някак интересно – те започнали за въвеждат в своите учения Христа.
Хората, живели през І в. и чули нещичко за Христос и Неговата Църква, били в много затруднено положение. Как да намерят истинската Църква всред многото групички? Всяка от тях говорела за това, че са ученици на Христос, неговите последователи и проповядват Евангелието. Тези групи били малочислени, но и самата Църква по това време не била особено голяма - разпокъсани тук-там общности. А разни групи и учения имало много.
Имало истинска Църква, вярваща, каквото и ние, православните християни, въпреки че много от думите, които използваме, за да изразим нашата вяра, все още ги нямало. Тя вярвала, че има Един Бог в Три – Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, че Отец изпратил Своя Син, Който се въплътил на земята като Човек, пострадал и възкръснал на третия ден. Те са имали нашия Символ на вярата, само че изразен с други думи.
Но имало и групи, които учили по-различно. Някои от тях говорели, че Иисус не бил Бог, а само един от еврейските учители, един от най-проникновените учители, който учел на нравственост и говорел прекрасни неща. От завист другите еврейски учители го разпнали. Той умрял, но словата му продължавали да живеят. Трябва да се слушат повелите му и да се спазват. Други казвали, че това бил Бог. Богове много, а един от тях дошъл на земята. И Бог не може да бъде човек, тъй като тялото е нисшо, то е тъмница за духа и целта на човека е да разчупи тези окови и да се възкачи в по-висша реалност. Той само се престорил на човек, а вместо него разпънали Симон Киринееца, а Той останал в тълпата и гръмко се смеел на това как ловко преметнал всички. Трети учели, че Той бил Ангел, Който дошъл на земята – и имало различни варианти какъв именно ангел бил. Други пък разказвали, че най-добрият ученик бил Иуда. Останалите били простовати, не могли да проникнат във висотата на идеите на своя Учител, а единствено Иуда бил „интелектуално напреднал“, поради което на него Спасителят разкрил „всички Свои тайни“. Ако си спомняте, преди около четири години съобщиха, че са „открили евангелие от Иуда“ в ръкопис, скоро ще го преведат и тогова цялата Църква ще се обърне с главата надолу? Е, преведоха го, но Църквата не се преобърна. А и какво ли има да се обръща, когато Църквата знаела за това от 18 века?! Свети Ириней Лионски е написал, че в една група еретици има „евангелие от Иуда“.
Все пак, как се е разбрало, коя от тези групировки е истинската? Ако се намерят свидетели на земния живот на Спасителя, тогава можем да направим справка с него. Така се и случило – когато апостолите били още живи и имало от кого да се чуе пряко свидетелство. Но учениците на Христос знаели, че не са вечни и ще дойде времето на края на земното им странстване, затова съставят своите свидетелства. Спомняте ли си началото на Евангелието от Лука? То е изключително полемично: "Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, - то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил.“ Това е написано в противовес на тези лъжеучения, които се разпространявали.
Така че важно е да се помни, че Евангелието е създадено като помощно средство, като вид патерица поради отслабването на вярата. За това говори св. Йоан Златоуст, обръщайки се към своето паство: „Тъй като вие сте лоши християни, затова ви е нужно такова Евангелие, което е написано с тръстика на пергамент или с перо върху папирус. Ако бяхте добри християни, то всяко евангелско слово би било написано върху вашето сърце и нищо друго не би ви било необходимо“.
В църковната история има примери как е възможно да знаем словата на Писанието, без то да се чете. Да си припомним за преподобната Мария Египетска. Тя била неграмотна, не можела да чете и Писанието не била прочела. През първата, грешната част от своя живот тя не ходела в Църквата и не е могла да чуе за Писанието никъде. И ето, накрая на своето пребиваване в пустинята тя се среща със стареца Зосима и му цитира Свещеното Писание. Той запитал: „Къде си прочела Писанието?“, а тя му отвърнала: „Никъде не съм го чела. Неграмотна съм, не мога да чета.“ Тя била с Бога – и Бог вложил словата на Писанието в нейното сърце. Тя живяла точно според Преданието, за което говорим, макар че била сама в пустинята.
Говоримото слово
И така, появяват се първите евангелия, но естествено, гностическите секти съставили свои евангелия. Нашето Евангелие е написано в дух на смирение, написано от Лука и Марко, които не били сред дванадесетте апостоли, от Матей – който не бил отначало сред апостолите. Евангелието от Йоан е най-последното, което се появява след синоптичните евангелия. Когато се появяват гностическите евангелия, те имат гръмки имена: „Евангелие от Тома“, „Евангелие от Мария Магдалена“, „от Никодим“, „от Петър“ и т.н.
Как да разберем кои от евангелията са автентични?
За да си представим тогавашната ситуация, е нужно да уточним няколко момента. Първо, преобладаващата част от хората били неграмотни и книгите били писани, за да се четат и слушат. Никой не умеел да чете заради самия себе си. Блаженият Августин в „Изповеди“ разказва за срещата си със св. Амвросий Медиолански и описва сцена, която дълбоко го поразила: „Отидох в килията при него, очите му пробягваха по редовете, но устните му не се движеха. И той проникваше със своя разум в смисъла на написаното!“ Това действително е много странно свойство – да четеш за себе си – защото буквите, които изписваме, пресъздават звуци и за да ги прочетеш, трябва да ги произнесеш. Пишем също така „по слух“: за да запишем даден текст, на нас ни го диктуват, поради което, за да се запише, е нужно да го произнесем. Спомняте ли си, че в края на посланието на ап. Павел до римляните е написано: „Поздравявам ви в Господа и аз Тертий, който написах това послание“? Апостол Павел наистина е бил високообразован човек. Но той също диктувал своите текстове, произнасял ги, а друг ги записвал. И даже там, където апостолът накрая написал : „Поздравявам ви аз, Павел, собственоръчно“, той трябвало да произнесе фразата, а после да я запише.
И така, книгите били писани за четене и слушане, хората не умеели сами да четат, възприемали всичко със слуха си.
Второ, книгите били много редки, а и стрували доста скъпо. Книга с големината на Евангелието струвала горе-долу толкова, колкото добър работен кон (в съвременен еквивалент – толкова, колкото струва среден клас автомобил). Да имат по няколко книги можели да си позволят единствено много заможните семейства, а по-големите библиотеки били посилни само на империите. Когато за Александрийската библиотека се говорило като за съкровище, това било не толкова в преносен, а и в пряк смисъл, тъй като струвала баснословни пари.
И, трето и последно, хората тогава почти не пътували, техният свят бил ограничен до хоризонта около техния дом. Почти не се премествали и товари, а единствено се транспортирали луксозни стоки. Император Диоклециан, който бил не само гонител на християните, но и „добър управител“, оставил своите съчинения, в които пресметнал, че на всеки изминати 90 км една кола, натоварена със зърно, удвоява стойността си. Днес ние измерваме разстоянието с часове, а по онова време разстоянието се измервало със седмици и месеци.
Пътуването по правило се извършвало пеш. Да отидеш някъде било тежко и трудно: нужни били запаси от храна и вода, а също така да се преобличаш, да имаш завивки, товарните животни били много скъпи. Нужно било да претърпиш глад и жажда, имало опасност от нападение на разбойници и диви зверове. Дворовете на хановете били са били буквално истински дворове, където в най-добрия случай имало навес, и ако си наистина късметлия, ще ти предоставят купа сено, над която да можеш да постелеш своя плащ.
Най-бързия и надежден способ за пътуване бил по море, но това струвало много скъпо. Корабите превозвали основно товари, пътнически кораби били много малко, поради което пътниците били настанявани според случая. Да си представиш пътуването по онова време – и просто ти прилошава. Така че по онова време хората пътешествали много рядко.
Преданието – това е самият Спасител
И все пак, няколко десетилетия след своето написване, писменото Евангелие се разпространява из цялата Римска империя. Но наред с автентичното, се разпространявали и гностическите евангелия. В такъв случай как следва да се различава истинското от измамливото?
Тук се натъкваме на истинско чудо: когато през ІІ-ІІІ в. различни хора от Църквата, в различни краища на империята правят списък с истинските евангелия, всички посочват именно четирите, които и ние познаваме. Как е възможно това? Тогава е нямало нито сравнителен анализ, нито лингвистичен или пък компютърен – и въпреки това, винаги безпогрешно били посочвани именно тези четири евангелия. Несъмнено, това е чудо, удивително действие на Светия Дух. Това се случва защото Църквата познава истинския Христос, а именно Преданието, което тя е получила.
Когато се появи текст с образа на Христос, Църквата го сравнява със Преданието, и ако той му съответства – Църквата го приема, а ако не - го отхвърля. Подборът на истинските евангелия – това е първият критически подбор, направен в Църквата. Както казва отец Георги Флоровски: „Преданието – това е животът на Светия Дух в Църквата“. Преданието, това е самият Спасител, тъй като Той Сам Себе Си ни е предал и Църквата живее чрез Него.
Противостоене на ересите
Често едни или други сектанти казват: „Ние живеем както ранните християни в древната Църква. В ранната Църква е нямало такива храмове, такава йерархия, както днес. А при нас – всичко е простичко, харизматично, както при първите християни! Имаме китари, всички припяват, всички се молят, всички са равни и т.н.“.
Преди всичко, това не е истина, тъй като в ранната Църква е имало йерархия и порядък в службите, тъй като без йерархия не е възможно съществуването на жив организъм. Ако няма йерархия, си имаме работа с труп, а Църквата – това е жив организъм. А структурата на богослуженията си била същата, каквато е и днес. Разбира се, с течение на времето богослужението се разработвало, но всички допълнения се налагали в цялостната структура. Външно, наистина, днес богослужението се различава от раннохристиянското, както примерно порасналия дъб се отличава от жълъдчето. Всичко, което в жълъда било в зародиш, затова се и развива и придобива форма, която е нужна за дървото, за да може то да порасне и да се развие. Ако вятърът духа по-силно от една страна, там и кората ще е по-дебела; ако от другата слънцето грее по-силно, значи там листата ще са по-гъсти; ако пък няма вода, то и корените ще проникнат по-дълбоко. Формата зависи от външното въздействие, но по същество съдържанието си остава едно и също.
В нашата църковна история можем да забележим един алгоритъм: всички наши догмати се появяват тогава, когато има опасност от изопачаване на вярата. Забележителният богослов и наш съвременник, митрополитът на Диоклия Калистос (Уеър) казва следното: "Римокатолическите богослови прекарват целият си живот в чертаене на карта на небесния Йерусалим: къде се намира дадена улица, къде има алея и т.н. – изцяло с тази насоченост е и „Summa theologiae“(произведение на Тома Аквински – б.пр.): всичко да се протоколира и опише, да няма празно местенце; православните богослови се занимават с това, че посочват пътя към Небесния Йерусалим. Общото мнение е, че Божествените тайни са неизразими с човешки език, поради което е и най-добре да си останат тайни. Формулировките се въвеждат само тогава, когато се появява опасност за вярата, опасност да се влезе в духовна безизходица. Всички наши догмати са насочени именно като предупреждения от опасности, те сякаш ни казват: „Трябва да се върви насам, другата посока е опасна“. И в това също се проявява ролята на Преданието.
Преданието – това е жизненият сок в нашето „дърво“, което му дава самия живот. Появяват се нови термини, възникват нови думи. Срещате се със „Свидетелите на Йехова“ и първото нещо, което те казват: „А защо вие вярвате в Троицата? В Библията няма подобна дума – „Троица“. Но в Библията не се споменава и за „официални представители“, „пионери“, „публично-правна корпорация“ и други термини на йеховистите. Да, разбира се, в Библията няма дума „Троица“, тъй като е философски термин и Евангелските автори не го употребяват. В Библията се казва: „като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“. И когато в края на ІІ век потрябвала конкретна дума, най-ясната за използване била „Троица“. Било признато, че тази дума точно отразява Преданието. А каноничното Писание (т.е. подбора от множеството претендиращи за библейски книги на тези, които Църквата признава за свои) се случило през ІV в., доста по-късно от времето, в което Църквата започнала да използва термина „Троица“. Да повторим, че Църквата подбрала именно тези книги, които съответствали на пазеното от нея Предание.
Затова, когато сектантите отричат Преданието, те фактически трябва да отхвърлят и Писанието, защото Писанието просто не може да съществува без Преданието. Писанието – това е част от Преданието.
Как сектите се ползват от Преданието на Църквата
Писанието – това е една от частите на Преданието, което без останалите части не може да се разбере. За онези, които отричат Писанието, единственият изход е да се върнат в І век и от многото съхранени източници за подберат тези, което в най-висока степен съответстват на техния мироглед. Но в такъв случай нека не се ползват от нашето Писание.
Още повече, че сектите не се ограничават единствено в заимстването на Писанието, те правят заемки и от нашето Предание – в една или друга степен. Йеховистите отхвърлят думата „Троица“, но баптистите, казващи, че и крачка не правят без Писанието, използват термина „Троица“. Реторичният въпрос е: откъде са го взели?
Откъде сектите знаят, че четвъртото евангелие е написано от Йоан? Нима някъде в текста се казва, че авторът е Йоан? Там се казва, че това бил „ученикът, когото Иисус обичаше“, но не е написано, че това е бил Йоан. Това, че четвъртото евангелие е написано от Йоан знаем от свещеномъченик Поликарп Смирненски, който познавал апостол Йоан. Той съобщил, че това евангелие било написано от Йоан към края на неговия живот и че то обръщало към християнството бягащите от Йерусалим след разрушаването на Храма.
А откъде сектите знаят, че второто евангелие е написано от Марк? За това също се говори в Преданието: свещеномъченик Папий Йераполски ни съобщава, че това евангелие Марк написал по думите на ап. Петър, скоро след кончината на своя учител по времето на гоненията на император Нерон в Рим.
„Адвентистите от седмия ден“ отхвърлят неделния ден, като говорят, че никъде в Писанието не е написано, че християните трябва да се събират в неделя. Те обещали 100 милиона долара на този, които им даде цитат от Новия Завет, където да е написано, че християните трябва да провеждат основното богослужение в неделя. Никой досега не им е дал такъв цитат, защото, наистина, никъде в Новия Завет няма такъв. Но че неделята е главният християнски ден е било толкова очевидно, че на никого и през ум не му минавало да запише това: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги. Амин.“(Йоан 21:25). Първото достигнало до нас споменаване, че християните се събират в неделя се появява около 150 години от Р.Х., когато св. Юстин Мъченик пише: „Ние, християните, се събираме на Господна трапеза в първия ден от седмицата, в същия, който при вас се нарича ден на слънцето. Това правим отдавна, от самото начало“.
Сектите, без сами да осъзнават това, постоянно използват елементи от нашето Предание. Ние не сме против, но, когато водим полемика с тях, трябва да им обръщаме внимание на това и да им казваме: „След като сте взели тези елементи, помислете за това как да вземете и нашите молитви към Божията Майка, молитвите към светците, иконите ни. Колкото по-скоро ги приемете, толкова по-скоро ще дойдете в Църквата и ще станете едни от нас.“
Истинско и лъжовно Предание
Когато някои от сектите казват: „Ние живеем само по Писанието и никакво ваше Предание не можем да приемем““, възниква следният въпрос: защо всички те не могат да постигнат съгласие помежду си? Всички казват, че са християни и въпреки това се различават едни от други, като понякога разликите са доста радикални. Ако не е необходимо Предание, то тогава би било съвсем просто: четеш Библията и живей както е написано там. Но така не се получава и всеки тълкува Писанието по своему. Това си е вид интерпретация и може да се каже собствено предание. Но ако Преданието на Църквата, Преданието с голяма буква, произтича от Христос и Неговите апостоли, то преданието на сектантите стига не по-далеч от дядовците на техния пастор, а често и единствено до разбиранията на самия пастор.
Никое сектантско предание не възприема Писанието в неговата цялост, затова винаги този или онзи основател на секта има свои идеи и с тях и се обръща към Писанието, за да събере от него цитати, които да „потвърдят“ неговата идея. Тъй като Библията е голяма книга, естествено човек може да си избере каквито са му угодни цитати. Да вземем например цитат от Деяния на апостолите „велика е Артемида Ефеска!“(Деян. 19:28). Ако извадим това от контекста, можем да заключим, че Писанието прославя езическо божество. Мнозина знаят старата семинаристка шега, че чрез помощта на Писанието можем да докажем и необходимостта от самоубийство, тъй като там е казано : „излезе(Иуда) и отиде, та се обеси“, а няколко страници преди това се казва : „иди и ти прави също така.“
Така че противоречието не е между Преданието и Писанието, а между Преданието с главна буква и малките предания, които съществуват във всяка секта.
Александър Дворкин
Записал Александър Филипов
pravoslavie.ru
