През 2001 година Негово Високопреосвещенство Ловчанският митрополит Гавриил ме назначи на енорийска служба в храм „Св. Неделя", намиращ се в най-стария квартал на града – Дръстене. Приех тази служба с огромна радост и дръзновение. Храм „Св. Неделя" е старата катедрала на Ловеч, сгушен в подножието на хълма Стратеш, историята му се губи много назад във вековете. Изпълнен с ентусиазъм започнах ремонти, от които спешно се нуждаеха както храмовата сграда, така и масивните дувари, стигащи на места 4 метра, а също и красивата градина пред храма. Имаше толкова много работа. Скоро всички хора от квартала, без да бъдат уговаряни, доброволно се включиха в работата за възстановяване благолепието на старата църква. И в тази обстановка на радостен трепет един човек с хайдушки мустак и с две патерици под мишници всяка сутрин ме посрещаше седнал на каменните стълби, с които започваше църковния двор:
– Добро утро отче, аз ако преча ще се преместя, но ми е много хубаво да стоя до храма.
– Добро утро, Бог да благослови! - стой си, ако пречиш ще ти кажа да се преместиш.
Не знаех нищо за него, но всяка сутрин с голяма усмивка той беше там, казваше, че му е мъчно, защото и той не може да помага заради недъга си, но имаше надежда, че скоро че хвърли патериците и тогава... на лицето му изгряваше усмивка и казваше:
– Ще помагам много и много, обичам Бога и съм му длъжник!
След няколко месеца в началото на есента бях поканен от този човек, на име Николай, да извърша водосвет у дома му. След като се помолихме Богу седнахме с Николай под асмалъка на къщата, жена му ни донесе по чашка ароматно кафе, а пред очите ни и току пред краката ни блестеше река Осъм, окъпана в лъчите на есенното слънце, небето бе теменужено синьо. В тази безметежна обстановка Николай ми разказа своята история, която по спомен ще възстановя тук:
- Отче, роден съм в семейство, което никога не е почитало Бога. Родителите ми бяха работници, пратиха ме да уча във военно училище и когато завърших, започнах служба в гранични войски. Малко по-късно се ожених, родиха ми се две момчета. Купих жилище във Варна, където възнамерявах след уволнението да живея със семейството си, всичко ми се подреждаше и бях щастлив. Като член на комунистическата партия бях възпитан в атеизъм, за Църквата се сещах на Великден - заради яйцата, и на Никулден - заради именния ми ден, който просто беше повод да се съберем с другарите и да се почерпим. Настъпиха демократичните промени, в гранични войски нищо особено не се промени, освен че станахме безпартийни. Края на службата ми към Родината наближаваше и аз си представях как с жена ми и с момчетата отиваме във Варна, представях си плажа през лятото, как ходим за риба, как вечер се разхождаме по морската градина и такива работи. Но, един ден... последният ми спомен е от пейката пред щаба на заставата, а после, не знам след колко време, от слънчевите лъчи върху болничните постелки. Онова, което е важното тук е, че имам спомени от събития в този промеждутък, случили ми се докато съм бил в кома.
В един момент се събудих. Непозната стая, светла и пълна с разни уреди, болнични уреди. Аз лежах в легло и към тялото ми бяха прикачени всички тези уреди, чуваше се бръмчене, пиукане, съскане. Не разбирах какво се случва и точно в този момент започнах да се страхувам. Имаше някой в стаята – мед. сестра или лекарка, опитах да я извикам, тя не ме чу и излезе... продължих да викам, страхът ме завладяваше... После на вратата застана един стар мъж с побеляла брада и невероятно топли и грижовни очи, вгледах се в тях и някак се успокоих изведнъж. Мъжът се усмихна и каза: „Не се страхувай Николай, всичко ще се оправи." После се обърна и си тръгна. Лекарката се върна гледаше уредите и банките, опитвах се да я заговоря, но тя не ми обръщаше никакво внимание. Заспивах и се будех, виждах деня, нощта, лекарите, никой не ми обърна внимание. Само вечер, идваше непознатия с бялата брада и топлата усмивка, грижовните му очи ме успокояваха, мислех че е лекар. Беше ми добре, когато той идваше. Дойде жена ми, плачеше, не искаше да разговаря с мен, осъзнавах, че съм много болен, но защо не иска да говори с мен?... Ето трета вечер и добрият старец отново дойде, приближи се повече от друг път и каза: „Е, Николай, повече няма да се виждаме тук, време е да ставаш" – усмихна се... искаше ми се да го прегърна. На другата сутрин се почувствах тежък, изморен и абсолютно безпомощен, опитах да извикам сестрата, за голяма моя изненада тя ме чу...
В последствие разбрах, че съм бил в кома след масивен инсулт без надежда за оцеляване. Лекарите определиха като „абсолютно чудо" събуждането ми, но това, което най-много ме озадачи е фактът, че в това отделение, където не се допускат външни хора, никога не е имало стар лекар с бяла брада – човекът с когото разговарях, докато бях в кома!
След възстановяването ми – месеци наред в болницата, през което време се наложи да продадем апартамента си във Варна заради лечението ми – се завърнахме в Ловеч. Исках да се кръстя и с жена ми отидохме в храм „Св. Троица". След кръщението разказах историята си на отец Тодор Каменов, той извади няколко икони и ми ги показа. Когато видях изображението на едната от тях очите ми се напълниха със сълзи, не можех да кажа нищо – на нея бе изобразен св. Николай, човекът, който ме бе посещавал в болницата!"
predanie.bg
