Четиринадесетгодишният Альоша заедно с други деца бил хванат от немците по време на работа на полето и бил хвърлен в затвора. Той искал да избяга оттам със своя другар. Но на сън чул тлас: „Двамата няма да избягате – бягай сам!“ Альоша решил да изпълни намисленото през един от дъждовните дни, когато водели под конвой затворниците към мястото на работа. И тогава той си спомнил своята баба, как тя винаги се обръщала към Бога: „Господи, помогни ни! Спаси ни, Господи!“. Като се спънало и паднало в калта, момчето застинало в очакване на изстрел, но конвоиращият само го ударил с ботуша си и догонил другите. Като се вдигнал след известно време, Альоша бягал към гората няколко часа. Съвършено обезсилен, той паднал на неголяма горска полянка. Когато дошъл на себе си, видял до себе си да седи млад човек – обикновен на вид, на пръв поглед незабележим.

- Защо лежиш? Да тръгваме! – това били единствените думи, които произнесъл непознатият. Без да се колебае нито за секунда, момчето станало и тръгнало след него. Колко са вървели, Альоша не знае. Пътят бил труден, дребните храсти и тревата се захващали за краката, клоните удряли по лицето.

„Ако имахме нож или брадва“ – помислило момчето. И в този момент непознатият му подал огромен меч. Сега станало по-лесно да вървят – с меча проправяли път. А ако момчето съвсем оставало без сили, неговият спътник сядал на земята и търпеливо чакал, докато Альоша отдъхне. Странно изглеждало, че самият той нито веднъж не полегнал и не задрямал. Като се добрали до познатата гора, където Альоша ходел с другарите си почти всеки ден, неговият спътник изчезнал, направо се стопил. Изчезнал и чудесният меч!

У дома се изненадали: как е могъл да избяга от плен и да пресече линията на фронта? Альоша несвързано се опитвал да обясни, че не бил сам, но че го водел непознат млад човек. Баба му на другата сутрин тръгнала към храма, за да благодари на Бога за спасението на внука си. Когато момчето укрепнало, тя настояла да отиде с нея в храма. Бабата го накарала да застане до иконата, на която се молела. Като погледнал, Альоша извикал от изненада:

- Бабо, това е моят спасител!

От иконата към Альоша гледал Архистратиг Михаил. В дясната си ръка държал огнен меч, толкова приличащ на онзи, който му помогнал да се промъква през непроходимия горски гъстак.

Да си спомним, че според църковното предание Архистратиг Михаил взел участие в много старозаветни събития. Не оставял той Божия народ и през годините на Великата Отечествена война.

Откъс от книгата „Чудеса по пътищата на войната“