От какво ние често се чувстваме лошо, когато са зле някои наши близки, които ние обичаме? Не само от естествената жалост към тях – о, ако би било само това!....
   Но в немалка степен и от нашия собствен егоизъм. Не толкова от това, че нашите близки имат "проблеми", но от това, че те нарушават нашия собствен душевен комфорт, внасят смущение в построената наша картина за света, заставяват ни да полагаме усилия, за да им помогнем. А още и от това, че често такава ситуация разкрива нашата немощ, неспособност да им помогнем. Открива се една проста истина: ние не сме богове, ние не сме „батмани". Ние не можем с едно махване на ръка или с едно слово да разсеем облаците, да спрем бедите, да отведем болките от нашите близки. А защото именно за това ние често претендираме. ...

    Какво трябва да направим, когато у близкия до нас човек се е настанила депресията /тази немощ е обхванала сега половината човечество, малко хора от нас не я познават/, когато нашият ближен е в клопка от тъга, униние, душевна болка и отчаяние? Нека да изчакаме с "добрите" съвети. И най-главният от тях "Вземи себе си в ръце и престани!", че сякаш по тези наши думи човекът веднага ще се изцели. Честно наистина би било да му кажем: "Ти със своето киселене ми причиняваш дискомфорт..." Но да кажем така открито, да признаем своя егоизъм, у нас няма достатъчно мъжество.
   Ние говорим на ближния: "Погледни, колко е прекрасен животът, а ти не се възползваш. Всичко това скоро ще ти се изплъзне!" – и по този начин му причиняваме допълнително болка, ние като че принизяваме, отричаме сериозността, реалността на неговата болест, не я приемаме за действителна. Ние бързаме „да утешим" страдащия от депресия, като му говорим: "Е, да, ти казваш, че имаш депресия. А ето, при еди-кого си, е било сто пъти по-тежко ...." и преразказваме за чуждите страдания, като че с това можем да утешим нашия ближен.
    А колко е важно - просто да признаем: „Да, аз съм толкова слаб, колкото и ти. Прости, аз не знам как да отстраня, как да облекча твоята болка. Но виждам и разбирам, как на теб ти е тежко и признавам реалността, и доколкото мога да преценя - твоето страдание. И всичко, което мога е просто да бъда до теб. Ти не си сам. Ако аз съм ти нужен - аз съм тук, просто ще те държа за ръка."
Това не е лесно - не се суети, не опитвай припряно какво да е да предприемеш, просто постойте заедно. Чакай и чакай, когато болката на ближния ще се разсее. Когато произлезе чудото, вмешателството свише и Бог - не ти - ще даде утешение на страдащия. Това престояване заедно е понякога единственото нещо, което ние можем да направим за нашите близки, ето и то е проявление на любов към тях, за което говори свети апостол Павел :" плачете с ония, които плачат." /Рим. 12:15/

Източник: radiovera.ru
Превод: Ловчанска Света Митрополия
www.predanie.bg