Видя Адам ангела, който го изгони и затвори вратата на божествената градина, въздъхна горестно и говореше: Милостиви, помилвай ме падналия.
Съжали се, о раю, над твоя обеднял господар и със шума на листата си умоли Създателя да не те затваря: Милостиви, помилвай мене, падналия!
Светоотеческото богословие се съдържа в творенията на Отците на Църквата, а така също в църковните богослужебни книги. Дивната хармония на тези песнопения в звуците на най-висока и чиста поезия се лее и прониква в самата душа. В живи и неподражаеми образи се говори на утренята в Сиропустната неделя за състоянието на падналия Адам, изгонен из рая и оплакващ своето „унижение“. „Аз, който някога бях цар на всички земни създания Божии, сега станах пленник“... „Кожата на умъртвяването, като смъртен, окаяно нося.“ Всички ние сме деца на Адам – пленници на греха. Пътят на подвижника се състои в това, да свлече от себе си тази „кожа на умъртвяването“ и да се облече в благодатта на Св. Дух – одеждата на Новия Адам – Христа.
До своето падение Адам бил целият вътрешно събран чрез присъщата му божествена благодат и творчески устремен към Бога в съвършена любов към Него, в изпълнение на Неговата Божествена воля. Той бил целият в богообщение и богосъзерцание. В него всички проявления на трисъставното естество на човешката природа (т.е. духа, душата и тялото) хармонически се съчетавали и йерархически се подчинявали на висшето начало в човека – неговия дух. Духът господствал над всички, всичко устремявал към една висша цел. Първосъздаденият човек бил целият пронизан от благодатта на Св. Дух и просветлен подобно на това, както преп. Серафим засиял по време на беседата с Мотовилов. Стихиите на света не може ли да вредят на човека и той бил безсмъртен. Грехът, това жило на смъртта, внесело в човешкото естество отровата на разпада и разложението. Отишла си от него божествената благодат, която го пазела и събирала в едно. Тогава всички сили на душата дошли в разстройство и противоречие. Тялото въстанало срещу духа – слугата срещу господаря. По този начин се изкривило устройството на душата и възникнал разстроеният човек, човекът на греха. Страстта – това не е нещо ново, привнесено отвън, а устремление на предишните свойства и способности от това, което трябва, към това, което не трябва. Така, висшето проявление на духа, неговата способност да се устремява към горното, към Бога, като изгубила общение с Божеството, се обърнала надолу и била заменена от любов към самия себе си и към всичко низше, тварно.
По този начин себелюбието, егоизмът и другите страсти заменили любовта към Бога. Теоцентризмът отстъпил място на егоцентризма. Предоставен на самия себе си, падналият човек вече не можел със собствените си естествени сили да въстане и да се избави от противоречията, страстите, греха и страданията, да излезе от този омагьосан кръг на смъртта, на богооставеността. Необходима била свръхестествена помощ. „Господ, - говори, о. Йоан Кронщадски – до Своето въплъщение дал на човечеството да изпита всичката горчилка на греха, цялото му безсилие да го изкорени, и когато всички пожелали Избавителя, тогава Той се явил, премъдър и всесилен Лекар и Помощник. Когато започнали да гладуват и жадуват за правдата при нейното оскъдняване, тогава и дошла вечната Правда“. И, както е казал св. Йоан Дамаскин: „Чрез Своето рождение, или въплъщение, а също така чрез кръщението,страданието и възкресението Той освободил човешката природа от прародителския грях, от смъртта и тлението, станал начатък на възкресението, явил Себе си път, образ и пример, та и ние, следвайки по Неговите стъпки, да станем по осиновение това, което Той е по природа: синове и наследници Божии и Негови сънаследници“. По този начин Христос станал за хората единствената мощна „сила за спасение“ (Рим 1:16, 1. Кор. 1:24), „Началник на тяхното спасение“ (Евр. 2:10), единствения „път“ към Бога (Йоан 14:6). Животът в Христа се извършва чрез тайнствата. „Посредством тези свещени тайнства, като през прозорци, прониква в този мрачен свят Слънцето на Правдата и умъртвява живота съобразен на този свят и възстановява надмирния живот и Светлината на света побеждава света“ – на същото указва Спасителят, когато говори“ „Аз победих света“. Привеждаме думите на светител Николай Кавасила (1332-1371), архиепископ Солунски, взети от неговия богословски труд за значението на тайнствата – „Живот в Христа“. Той сравнява човешкия живот със зърно на растение, вложено в земята... “Истинно вътрешният нов човек, създаден по Бога, носи в утробата си този свят и, заченат тук и съвършено образувал се, той се ражда в онзи нестареещ свят“... “Животът в Христа, - говори той, се заражда в сегашния живот и началото се слага тук, а краят се постига в бъдещия живот, когато достигнем онзи ден... Но и след смъртта, ако не е придобил в земния живот нужните сили и чувства, човек не ще се ползва от небесните блага, но ще бъде като мъртъв и нещастен в блажения и безсмъртен свят. Причината е в това: макар и че светлината ще сияе обилно, но за да бъде възприета са нужни очи, така също необходимо е да имаш обоняние, за да усещаш благоуханието. Единствено под действията на тайнствата могат да се родят органите за възприемане на духовния живот, които и ще дадат възможност „в онзи ден“ да влезеш в общение с Христа и Неговите приятели и да узнаеш от Него това, което Той е чул от Отца. Но, за да дойдеш при Него, е нужно да бъдеш Негов приятел и да имаш уши. Защото там ще е късно за създаването на приятелство и за отварянето на ушите и за приготвянето на брачната одежда, тъй като за приготвянето на това служи сегашният живот и у когото го няма това преди заминаването от този живот, у него не ще има нищо общо с бъдещия живот“.
Господ в Своите тайнства, „бидейки Питател, е заедно с това и Храна и Сам доставя хляба на живота, Сам е това, което предоставя. Той е и живот за живеещите, миро за дишащите, одежда за желаещите да се облекат. Единствено чрез Него ние можем да ходим и Той е Пътят, а освен това Отдих на пътя и негов Предел“. Но човек не може да се ограничава само с механическото усвоение на тайнствата. От него се изисква желание и съответстващо усилие, за което Спасителят говори: „Царството Небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). За спасението е необходимо сътрудничество между благодатта и свободната воля на човека, който е длъжен да върви по пътя на аскетическите подвизи.
Нека разгледаме смисъла на понятието „аскетизъм“. Филолозите предполагат, че е означавало обработка на кожа. След това „аскезис“ е обозначавало гимнастическо упражнение, а още по-късно във философията – достигане на добродетели посредством упражнение. Апостол Павел (1 Кор. 9:24-27) употребява това понятие в тези два съвременни нему значения: подвиг по време на гимнастически състезания и подвиг на духовното трезвение. В творенията на светите отци терминът „аскезис“ е влязъл в обща употреба и означава: пост, молитва, уединение, бдение и други подвизи и лишения.
Християнските религии се отнасят към аскетиката различно: Католическата църква гледа на нея като на нещо задължително само за монашеството, а за миряните като на „свръхдлъжно“. Протестантството просто отрича аскетизма. А Православието учи, че аскетизмът, макар и в различни степени и форми, е задължителен за всички християни без изключение, според горе приведените думи на Спасителя, изискващ от своите последователи полагането на усилия.
Превод Ловчанска Света Митрополия,
Концевич, Иван Махийлович. Стяжание Духа Святаго в путях Древней Руси.
www.predanie.bg
