Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2015 08:50 - Възможен ли е брак по любов I
Автор: predanie Категория: Други   
Прочетен: 843 Коментари: 0 Гласове:
0



(Из книгата "Веднъж за цял живот" - беседи с единодасетокласници за брака и семейството)

Всички, които тук седят, вероятно, възнамеряват да встъпят в брак. Пред православния християнин има два основни пътя: или да встъпи в брак, или да живее в чистота и целомъдрие в света или в манастир. Сигурен съм, че никой от вас няма намерение да постъпва в манастир, защото за болшинството изборът е ясен – бракът.

Смятам, че всички вие се надяват да встъпите в брак по любов. Действително, другото е нещо ужасно – да встъпиш в брак с нелюбим на сърцето човек. Даже някой и да би могъл да предположи за себе си нещо подобно, то по всяка вероятност би му се струвало крайно нежелателно. Например, момиче, което дълго не може да се ожени, накрая встъпва в брак с първия, който й прави предложение. Ясно е, че това е принудено решение, защото при нормални условия, когато възрастта не би я притискала, тя не би направила подобна крачка. И така, сигурен съм, всеки се надява да встъпи в брак по любов.

Но целта на днешната ми беседа е да ви открия една много важна истина. Не бих се поколебал да кажа, че незнанието на тази истина се явява причината за почти всички разводи. Коя е тази истина? Тъй като тя е важна за нас, ще я запиша на дъската с големи букви. И така:

Да встъпиш в брак по любов е невъзможно!

Нещо повече, дори бих казал, че досега нито един човек на земята не е встъпвал в брак по любов. Звучи малко неприятно и страшно. Това, на което се надява практически всеки млад човек, се оказва невъзможно.

За да ви покажа, защо това е невъзможно, и страшно ли е то, е необходимо да си изясним термините. Много често хората използват едни и същи думи в напълно различен смисъл. Поради това, преди всичко ще се опитам да обясня, какво имам предвид под думата „любов". Това е особено нужно днес, когато тази дума е сведена до най-низко разбиране, когато ще срещнете изрази от сорта на „ходя по любов". Ясно е, че тук става дума не за истинската висока любов, а за нещо друго.

И така, какво е това любов? Има две основни понятия, които характеризират два напълно различни типа взаимоотношения между мъжа и жената. Това е „любов" и „влюбеност". Нека да разгледаме всяко от тези понятия подробно. Ще начертаем на дъската две колони:

     Влюбеност                                     Любов     

         1.                                                    1.        

         2.                                                    2.        

         3.                                                    3.        

По-лесно ми е да започна с влюбеността, защото навярно всеки от вас вече има опит с нея. Когато бях в училище, обикновено най-рано се влюбваха в втори-трети клас. Днес, доколкото знам, това се случва вече в горните групи на детската градина. До единадесети клас е напълно възможно да се влюбят три-четири пъти, а дори и повече. Ще приведа няколко характерни признаци на влюбеността.

Първи признак. Влюбеността често е проява на егоизма или на ненаситността. Записвам – егоизъм.

Например, всеки автомобилист му се иска да има хубава кола, да кажем, Мерцедес S-класа. И наистина, когато в столицата по централните булеварди преминава луксозен автомобил, повечето водачи, шофиращи зад волана на по-скромни коли, неволно извръщат глава и с повече или по-малко завист гледат щастливия притежател на този автомобил. Ако поставиш пред някого цяла гама автомобили и кажеш: „Избирай!", - разбира се, той ще избере най-мощната, красива и удобна. Подобна логика действа и при влюбването. Младият човек влиза в класната стая, оглежда с поглед всички свои съученички, избира най-красивата и си казва: „Иска ми се тя да беше моя!" Ако трябва да имам нещо, нека да е най-хубавото. За какво ми е да не е най-красивата, за какво ми е да не е най-стройната?

Нека да си зададем следния въпрос: може ли подобно чувство да послужи за основа на истинско здраво семейство. По-скоро, не. Колкото и прекрасен да е автомобилът, има много други с не по-малко забележителни възможности. Например, щастливият собственик на Мерцедес-а отива на гости на вилата на свой приятел и след рязката маневра около първата дупка на междуградското шосе започва да завижда на щастливия притежател на джипа, който току-що е профучал покрай него. В края на краищата, човек стига до извода, че са му нужни много и различни автомобили. Ако средствата позволяват, той би се обзавел с една кола за града, една за село и не голям пикап за товари. Така е и при влюбеността. Човек лесно стига до състоянието, когато има две или три „жени". Една ражда деца, готви и чисти, защото е прекрасна домакиня. С друга може да отиде на ресторант, защото има разкошна външност и умее да очарова така, че всички съседи на съседната маса ще извръщат глави. И накрая, с третата „жена" може смело да отиде на изложба, в операта или на балет, защото тя с лекота може да различи Ван Гог от Гоген и Дебюси от Шопен.

Втори признак. Във външността или характера на човека, в когото се влюбват, обикновено, има някоя особена черта, която собствено и покорява сърцето на влюбения. В най-обичайния случай това е красивото лице или фигура. В по-възвишения вариант това е умът, веселостта на характера и пр. Но във всички случаи влюбеният се влюбва в нещо.

Въпрос: може ли подобно чувство да бъде основа на истински брак? Едва ли. Повечето младежи се влюбват в хубавата, привлекателна външност на девойките. Само по себе си това все още не е толкова лошо. Но как обикновено се развиват нещата след встъпването в брак? Външността има способността да се изменя. Например, раждането на първото дете може силно за измени жената. Известно е, че много жени, напълнели по време на бременността и кърменето, така и не могат да си възвърнат предишната изящна фигура. И като цяло, това не е вина на жените, които уж са се „занемарили". За женския организъм е напълно естествено да има известна пълнота. Така го е устроил Господ за по-доброто изнасяне на плода. Бедрата и коремът със своята мекота защитават детето. Господ съвсем не би искал детенцето да расте в бодлива, твърда и ръбеста клетка от костите на майка, имаща фигурата на манекенка, което е мечта за много млади девойки, а в действителност съвсем не е естествено за жената и за запазването на подобна фигура се изискват не малко сили. В древността, такава фигура биха определили като изпълнена с „лоши сокове". Нека да си спомним някоя картина с женски форми от епохата на Възраждането. Там никакви „лоши сокове" няма да видите.

Изменя се не само фигурата. Лицето и косата са не по-малко податливи на промяна. Особено големи са измененията, когато лицето и косата са били разкрасявани преди това. Ако девойката на 15 години се е гримирала, за да изглежда по-възрастна, да кажем на 20, то когато стане на 20, кожата й ще изглежда на 25, а на 25 – на 35. Устните, до които не се е докосвало червило, винаги ще изглеждат по-млади. А след година активно използване на червило устните силно се обезцветяват и червилото става необходимо. Същото се отнася и за косата. Всяка химическа обработка на косата (лакове, боя и пр.) оставя своята следа.

И така, младежът, покорен от зашеметяващата външност на дамата, се влюбва, малко след това й прави предложение и встъпва в брак. След три-четири години, когато детето вече е на годинка-две, същият младеж ще започне да се заглежда настрани, защото жената вече е поизбледняла, а наоколо – много девици, все още блестящи със своята красота.

Дори, ако човек не се влюби във външността, а, например, в блестящия ум, прекрасните маниери и пр., все едно – не би могъл да разчита на това чувство. Умът също може да бъде изгубен. Ще попадне човек в автомобилна катастрофа, ще получи сътресение на мозъка. Нима след това с чиста съвест ще бъде изоставен? Съвестта подсказва, че тук нещо не е наред. Ясно е, че само уважението към ума на избраника все още не е достатъчно основание за крепка любов.

Третият признак на влюбеността е прибързаността на чувствата. У зрелия семеен човек един поглед върху влюбения е достатъчен да извика лека усмивка. От една страна, как трогателно и внимателно ухажва той, как елегантно приема ухажванията тя. Но от друга, е ясно, че това все още далеч не е истинско чувство.

Николай Василиевич Гогол, бидейки православен човек, прекрасно познавал един закон на духовния живот: дълбочината на преживяванията, вътрешната сила на чувствата по никакъв начин не зависи от силата на тяхното външно проявление. На тази тема е посветен цял разказ на великия писател – „Старосветски помешчици".

Главните герои на разказа са старите помешчици Атанасий Иванов и Пулхерия Ивановна. Техният премерен живот напомня „прекрасен дъжд, който разкошно шуми, тропайки върху листата на дърветата, стичащ се на ромолящи ручейчета и навяващ дрямка на тялото". Всички дни протичат еднакво – Пулхерия Ивановна отрано знае всички желания на мъжа си и моментално ги изпълнява. Но ето, че се приближава смъртта на Пулхерия Ивановна. Всичките й мисли преди смъртта са за нейния съпруг. Тя дава последни указания на домакинката как да се грижи за Атанасий Иванович. По време на погребението Атанасий Иванович мълчи, сякаш не разбирайки какво се случва. Едва когато се връща у дома, започва да ридае силно и безутешно. Авторът, т.е. Гогол, оставя за 5 години малкото стопанство, където живеели описаните помешчици, и в края отново посещава това местенце, като по пътя към Атанасий Иванович размишлява:

„Пет години са минали оттогава. Има ли скръб, която времето да не излекува? Има ли страст, която да оцелее в неравната битка с него?" По-нататък Гогол привежда пример, показващ, че времето лекува дори най-силната страст. „Познавах един човек в разцвета на младежките си сили, изпълнен с истинско благородство и достойнство; познавах го, когато беше влюбен нежно, страстно, до полуда, дръзко, скромно. И пред мен, пред самите ми очи дори, предметът на неговата страст – нежна, прекрасна, като ангел, бе поразен от ненаситната смърт. Никога не бях виждал такива ужасни пристъпи на душевно страдание, такава влудена, изгаряща треска, такова изпепеляващо отчаяние, каквито вълнуваха нещастния влюбен. Никога не съм мислил, че човек би могъл да създаде за себе си такъв ад, в който няма ни сянка, ни образ, ни каквото и да било, което да наподобява надежда...Стараеха се да него изпускат от очи; скриха от него всякакви оръдия, с които би могъл да се умъртви. След две седмици той внезапно победил себе си: започнал да се смее, шегува; дали му свобода и първото, за което я използвал, било да си купи пистолет. Един ден внезапно раздалият се изстрел ужасно изплашил роднините му; те се втурнали в стаята и го видели проснат, с раздробен череп. Тамошният лекар, за чието изкуство гърмяла всеобщата мълва, видял в него признаци на живот, установил, че раната не е напълно смъртоносна, и младежът, за изумление на всички, бил излекуван. Надзорът над него се засилил още повече. Даже на масата не му давали нож и се стараели да държат далеч от него всичко, с което би могъл да се удари; но скоро той намерил нов удобен случай и се хвърлил под колелата на преминаваща каляска. Били раздробени ръката и кракът му; но отново го излекували." Както виждаме описаните страдания са били наистина ужасни. Но изведнъж тонът на Гогол рязко се сменя. „Година след това го видях в една многолюдна зала: седеше на масата, весело казваше „птит-уверт" (картоиграчески термин), закривайки една карта, а до него стоеше, облегнала се на гърба на стола му, младичката му жена, прибираща неговите марки." И така, изгаряща треска, адски страдания, два опита да завърши живота си със самоубийство, но след година край – всичко е наред, той има младичка жена, щастлив е, весели се, всичко е забравено! С такива мисли авторът отива на гости на Атанасий Иванович. Пет години... Та той, навярно, вече отдавна е забравил своята съпруга! Атанасий Иванович угощава своя гост. Накрая, поднася на масата баничките. И тук се случва нещо неочаквано за госта. „Това е ястието, което по... по... покой... покойн..." – Атанасий Иванович не успява да довърши тази дума, от очите му рукват сълзи и той ридае така безутешно, както след погребението на съпругата си. Времето ни най-малко не успяло да отслаби болката от загубата на близкия човек!

Още веднъж повтарям. Гогол е бил православен човек и прекрасно е знаел простата истина, която се е опитал да илюстрира в този разказ: бурността на чувствата, разгорещеността ни най-малко не говорят за дълбочина. Истинското чувство, обикновено е тихо, скромно, незабележимо. Външната разпаленост по-скоро свидетелства за недостатък на вътрешно преживяване, в следствие на който всички сили излизат навън. Животът на душата в дадения случай може да се сравни с море. По време на буря вятърът повдига големи вълни, но ако се спуснем надълбоко, ще открием тишина и покой: вълнуват се и се тресат само повърхностните слоеве на водата. Но има и дълбочинни водни потоци, като, например, Гълфстрийм. Той пренася огромно количество вода, което променя климата в местата, чиито брегове се мият от неговите вълни; външно, обаче, това е почти незабележимо, тъй като на повърхността няма огромни вълни.

След като казахме няколко думи за влюбеността, нека да пристъпим и към любовта. Ще се опитам да назова макар и няколко признаци на истинската любов.

превод: Ловчанска Света Митрополия (следва продължение)
www.predanie.bg




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: predanie
Категория: Други
Прочетен: 412960
Постинги: 325
Коментари: 145
Гласове: 206
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031