Той ни роди по Своя воля чрез словото на истината, за да бъдем като начатък на създанията Му. (Йак. 1:18)

Бог създал човека по Свое желание и воля. Той поискал и ни създал – не ни е създал по необходимост. Необходимост е например храненето. Казваме, че това са нашите естествени нужди. Имам нужда да ям, пия, дишам, спя. Бог обаче няма нужди. Той не е подвластен на никаква нужда. Защото, горко, ако Бог бе подчинен на нужди, тогава Той би бил подчинен на нещо по-висше от Него, тоест тази нужда би била по-голяма от Бога. Бог няма нужди, а създал всичко по Своя воля. Казвам това, защото в миналото имало еретици, които учели, че след Второто Пришествие Бог отново ще създаде друг свят, защото какво щял да прави след това? Така казвали: „Той няма какво да прави и ще създаде друг свят, защото Негова естествена нужда е да бъде Творец“. Не. Бог не е създал света и човека по необходимост, а по Собствено желание от безкрайна любов, за да може той да стане причастен на Неговата любов. Бог това поискал. Това означава свободата.

След като ни е създал по Своя воля, Той ни е дарил първото място сред всички Негови творения. Най-хубавото творение на Бога е човекът. Не съществува по-хубаво творение от него– и външно, и вътрешно. Затова Църквата не приема маските, защото те изкривяват и подправят лицето на човека, който е възприел от Бога красотата на своето битие. Човекът е личност, същество, което общува с другия. Бог се бори да те направи личност, а дяволът да те направи маска. Каквато е разликата между маската и личността, такава е между Божия човек и човека, който се подчинява на греха. Грехът изопачава красотата на човека и го загрозява телесно и душевно. Никой човек, който е далеч от Бога, не е красив. И никой човек, който е близо до Бога, не е грозен. Ако видите Божии хора, външно може да са грозни, но имат върху себе се красота, нещо хубаво, привлекателно, тяхното излъчване те утешава. Докато човекът, който живее в греха, може десет часа да се гласи в стаята си, но въпреки това не те утешава, не те привлича, а е нещо фалшиво, стъкмено, изкуствено, повърхностно. Разбира се, ние сме хора, не казвам да излизаме несресани от дома си. Ще се срешем, ще се изкъпем, ще направим всички необходими неща. Трябва обаче да знаем, че красотата на човека е целокупна, не е само външната красота.

Красотата на човека е в неговото сътворение от Бога. Това е величието на човека, който има великото благословение от Бога да бъде най-съвършеното творение. Св. Писание постоянно подчертава това, за да разберем самите себе си – както се пее в тропарите „Трябва да познаеш, нещастна душо, божието благородство“. Разбери, казва песнописецът на себе си, научи, узнай твоето божествено благородство, твоя произход, красотата на твоето битие, осъзнай колко си ценен, за да се научиш да оползотворяваш факта, че си човек и след това да го разработиш, да станеш богочовек по благодат, Божие чедо, да не оставаш сред зловонието на греха, да не позволяваш маската на греха да руши красотата на твоето лице, дяволът да ти сложи маска и накрая да те превърне в маска, а да я свалиш и да станеш Божий образ, както Бог те е създал. Това помага изключително много на човека, особено на младите, които живеят в криза във връзката със самите себе си и със своите ближни. Днес човек не цени себе си и се разстройва. Ако не го приемат в университета, се разочарова – нямам хубава работа, нямам висока заплата, не се ожених, нямам деца, нямам едно, нямам друго! Животът обаче не зависи от тези неща. Моята ценност не се състои в това дали се ожених, дали имам деца, дали съм богат или беден, дали съм умен, дали съм приет в университета, а в това, че съм човек, че съм Божий образ, че имам тази красота, която Бог ми е дарувал при сътворението. Това има значение. Всичко останало са преходни неща. От момента, в който помислиш, че само тези (б.р. тленните) неща правят твоя живот ценен, знай, че строиш върху гнила основа. Разбери, че твоята ценност и красота се състои в това, че си създаден като икона на Бог и си най-хубавото Божие творение. Когато цениш себе си, тогава се отнасяш благоговейно към себе си, както казва св. Симеон Нови Богослов. Той чувствал страхопочитание към самия себе си, т.е. към човека, който е Божий образ, член Христов, храм на Светия Дух. Как ще превърна храма на Светия Дух в свърталище на греха? Как ще унижа, оскверня, хвърля в греха моето тяло, святото тяло, което е жилище на Бога, член Христов, създадено с цялата Божия красота? Когато човек обаче не схваща нещо, той не го разбира – даваш на другия едно парче скъпоценен плат, а той ти казва: „Какъв е тоя парцал?“ Може да е коприна от Китай, но като не разбира? Ти трябва да му обясниш, че това е коприна, много скъпа, ръчна изработка, за да го осъзнае. И за да го проумее, трябва малко да помисли. Ако не разбира, не разбира. Както старчетата на Света Гора, които гледаха старинни ръкописи и искаха да ги изхвърлят, да ги изгорят, след като не разбираха какво пише върху тях, а и сега има толкова хубави книги с едри букви. „За какво ги пазите тези неща?“ – казваха. На тях им харесваха новите книги, където четеш и разбираш. Старчета, простодушни хора. Те не знаеха ценността на страница от ръкопис върху пергамент от 12 век, нито отдаваха на това някакво значение. Когато обаче знаеш е различно. Виждаш германците, които идваха на Света Гора, знаеха за какво става въпрос и дори притаяваха дъх, когато отваряхме ръкописите, за да ги видят. Ако имаше начин да не дишат, така щяха да направят, за да видят макар и отдалеч един кодекс, един ръкопис от 6-7 век. Докато старите монаси ги вземаха и не ги смятаха за нещо особено, защото не знаеха.

Когато човек не знае своя произход, не осъзнава красотата на своето съществуване, не се е научил да гледа правилно себе си, ценейки факта, че е създаден по Божий образ и има достойнство, а гледа на себе си по болен начин, тогава той отхвърля и унижава себе си, не си отдава значение, иска други неща и мисли, че за да придобие достойнство, трябва да има пари. Той ги придобива, но вижда, че не му дават достойнство, мисли, че трябва да прави нещо друго, прави го, но нищо, върши трето, пак нищо. И какво става с всички тези, които не успяват, които не придобиват пари и едно или друго нещо? Нима всички те трябва да се отчаят? Ще се отчая този, който е мислел, че пълнотата на неговото съществуване е в тези неща. Затова светците отхвърляли всичко, за да придобият едното, което запълвало всичко останало – Христос. Те намирали същността на смисъла на живота и осъзнавали, че най-великото нещо, което запълва всичко, е връзката с Бога. Когато Бог е в мене, тогава всички останали неща са наред. Но ако Той отсъства от моето сърце, каквото и да имам – пари, слава, семейство, деца, това означава, че в мен има огромна празнина, която не може да се изпълни с фалшиви неща. И обратно, когато Бог присъства, макар и да липсват всички останали неща, тогава човекът има голяма утеха, защото Бог запълва недостига, както се казва в молитвата при хиротония: „Божията благодат, която всичко немощно изцелява и недостатъчното възпълва“. Всичко, което не достига в човека, Бог го възпълва. Останал съм сам? Няма кой да се грижи за мен, да ме попита какво правя? Да ми каже една добра дума? Не се страхувай! Оправи връзката си с Бога и не само няма да се окаже за твое зло, а ще се окаже за голямо добро. Бог има силата да превърне злото в добро и горчивото в сладко. Самотата е горчиво нещо, но когато Бог присъства, тя става много сладка. Св. отци казвали да се наслаждаваш сред усамотението. Неправдата е лошо нещо, не е приятно да те онеправдават, но когато вложиш Христос в неправдата, както казваше и старец Паисий, няма по-сладко нещо от сладката неправда, която понасяш от любов към Христос. Когато те онеправдават и възлагаш своето упование на Христос, тогава горчивата неправда става сладка. Когато изпитваш болка, болката е горчива, но когато я посрещаш с любов към Христос, тя става много сладка. Смъртта –  има ли нещо по-лошо от нея? Тя вече е гибел. Смъртта е смърт. Но чрез Христос, когато се посреща с Христов дух и с любов към Него, тя става много сладка, радост, вечен живот и мъченията стават наслади, стават приятни, защото там, където влиза Христос, всичко се променя. Христос превръща мрака в светлина, горчивото – в сладко, тежкото – в леко, неправдата – в правда, злото – в добро, Той претворява злото в добро и винаги прави така.

Затова св. ап. Йаков казва всичко това, за да ни покаже голямата Божия любов към човека, но и голямата ценност на човека – каквото и да стане с него, той трябва да така да се отнася към случващото се, че да насочва своите действия, помисли и дела към факта, че е човек, и да не иска да пълни своя стомах с рожковите, с които се хранели свинете, както правил блудният син. Да не иска лъжливи неща, с които да се насити, за да се чувства щастлив, да не иска добри думи, похвали и ласкателства, за да се чувства радостен, а да приема реалността, че е икона на Бога, икона на Божията любов, че в крайна сметка от това имаме нужда: от Бога, а не от другите неща. И другите неща са добри и ако ги имаме, да бъде благословено името Господне! Ако имаме пари, здраве и семейството ни е наред, добре. Нека да благодарим на Бога. Ако ги нямаме, пак добре. Отново да благодарим на Бога, защото нито едното добавя, нито другото отнема нещо от нас: нито материалните неща прибавят, нито духовните отнемат нещо от нас. Напротив, радваме се и на двете, бидейки добри разпоредници, и ги оползотворяваме по правилен начин.

превод от гръцки: Константин Константинов
www.predanie.bg