„О, човече Божий! Знам, че ти не се боиш от силните на деня и за всичко съдиш по правдата Божия - кажи ми, защо така у нас няма внимателни лекари, неподкупни съдии, състрадателни свещеници?!” А той и отговорил: „Ти си направила три аборта. Убила си три деца в утробата си. Ако се биха те удостоили да видят Божията светлина и пораснат, то единият от тях би би станал ненадминат лекар, втория - справедлив съдия, а третия - наистина благочестив свещеник...”

Помня, веднъж, преди много години, бях дежурен в храма. И ето, рано сутринта идва мъж - такъв един обикновен, як и червендалест - и казва: „Аз Ви моля да дойдете при моята жена.... На нея й е нужно да се изповяда и причасти.” Щом като трябва - трябва... и тръгнахме. Пристигнах, а жената болна от рак в последен, нелечим стадий. Всичко направих, каквото можах в тази ситуация: изповядах я, причастих я, утеших я. Но виждам: от всичко църковно тя въобще е далече.

„Е - започнах да я разпитвам - как Ви дойде на ум да прибегнете към тайнствата в Църквата? Защо извикахте свещеник?” И т. н. ..  И тя разказа. На нея в тази нощ, в навечерието на нашата среща, й се присънил сън. „Присънва ми се - говори - че отивам в нашия Спаски събор в Минусинск, и както обикновено - поставям свещ. Какво още в храма да правя - не зная, зная само свещица да поставя и ето - поставям. В храма много свещи, всички с пламък. А при мен по някаква причина свещите не са свещи, а малки човечета, живи. Гърчат се мълчаливо от болка и горят в огън. „Какво е това?!” - разкрещях се аз. А един глас зад гърба ми, такъв свойски, топъл, твърд, но и ласкав глас, любящ, ми говори: „ Това са всичките твои деца. На теб ти е нужно да се изповядаш и причастиш.” Аз се събудих и разбрах: нали съм направила много аборти. Ето, горят моите неродени деца. И веднага пратих мъжа си към вас.”

Темата за неродените деца, за абортите, е особено актуална в нашето общество и е особено болезнена. Не само говорейки за многодетство в семействата, но и в обикновените разговори ние, уви, докосвайки тази тема, бързаме или да веднага да осъдим тези жени, или мълчаливо ще подминем породилото се смущение - та това всичко ни е чуждо, не касае нас. А аз мисля: от защита се нуждаят не само децата, от защита се нуждаят техните нещастни майки, жените, които така и не са познали радостта от майчинството - нашите сродници, приятелки, съседки. Жените, притиснати в ъгъла на обстоятелствата, обкръжени от хора с недобра воля и презрение, жени със собствени страхове, неверие, неразвити души, неумеещи да обичат. Ала тяхното женско сърце е живо и без всякакви убеждения чувства колко огромно е нещастието - убийството на собственото ти дете в утробата ти. И мълчат и страдат за това. Как ние с вас можем да им помогнем, за да се изправят?  С това: да не ги осъждаме безжалостно, да можем да ги изслушваме, да се помолим за тях, да им помогнем да не погинат в отчаяние, а да пожалеят за децата, които вече не са с тях, и да направят крачката към покаянието - крачката към Христа. Ако, разбира се, и самите ние знаем пътя към Него.

Свещеник Сергий Круглов
www.predanie.bg