Какво време дойде! Преди време, ако някой искрено се разкаеше за греховете си, променяше греховния си живот в добър, а сега често става така: на изповед човек разкаже подробно всичките си грехове, а после отново се залавя за своето.

   Един човек все грешал и се каел – и така цял живот. Накрая се покаял и починал. Злият дух дошъл за душата му и казал: „Той е мой". А Господ рекъл: „Не, той се каеше". „Каеше се, но после пак съгрешаваше" – продължил дяволът. Тогава Господ му отговорил: „Щом ти бидейки лош, го приемаше отново при себе си, след като той се покайваше пред Мен, как Аз да не го приема, след като той, след като съгрешаваше, отново се обръщаше към Мен с покаяние? Забравяш, че ти си лош, а Аз съм благ".

    Греховете са като гръцки орехи – счупваш черупката, но е трудно да извадиш ядката.

     Отецът казваше, че се случва, макар греховете ни да са опростени чрез покаяние, съвестта ни да не престава да ни упреква. Покойният старец отец Макарий за сравнение понякога показваше пръста си, който преди много време бил порязан; болката отдавна била преминала, но бе останал белег. Точно по същия начин и след опрощаване на греховете остават белези, тоест упреци от страна на съвестта.

   За истинско покаяние са нужни не години, не дни, а един миг.

    Обяснявайки псаломските думи: „високите планини – на сърните; каменните скали убежище на зайците" (Пс. 103:18), старецът каза: „Сърните са праведниците. Те стоят по планините, тоест високо. А зайците са грешниците. Тяхно убежище са скалите. А скалата е Сам Христос, Който дойде в света не да спаси праведниците, а да доведе грешниците до покаяние".

   Някои християни поради неверие изобщо не се каят, а някои от благоприличие, защото така е прието, и заради обичая се каят, но после без страх отново тежко съгрешават, имайки неразумна надежда, че Господ е благ; а други, имайки предвид единствено, че Господ е правосъден, не престават да грешат от отчаяние, като не се надяват да получат опрощение. Поправяйки едните и другите, Божието слово обявява пред всички, че Господ е благ към всички каещи се искрено и с твърдо намерение да не се връщат към предишното. Защото няма грях, побеждаващ Божието човеколюбие. Напротив, Господ е раздаващ парвосъдие за тези, които поради неверие и нерадение не искат да се каят, както и за тези, които, макар понякога да принасят покаяние от благоприличие, после без страх отново тежко съгрешават, имайки неразумна надежда, че Бог е благ. Има и християни, които принасят покаяние, но на изповед не казват всичко, а поради срам скриват и утаяват някои грехове. Такива, по апостолското слово, недостойно се причастяват със Светите Тайни, а за недостойното си причастяване биват подлагани на различни немощи и болести, а немалко и умират.

   Едно е да съгрешаваш от немощ и да съгрешаваш с лесно простим грях, а съвсем друго е да съгрешаваш от нерадение и безстрашие и да съгрешаваш с тежък грях. На всички е известно, че има смъртни грехове и има лесно простими грехове с дума и мисъл. Но съгласно евангелското слово при всички случаи е нужно искрено и смирено покаяние и самопринуждение, с твърдо намерение да не се връщаме към предишното. В „Отечника" е казано: „Паднеш ли, стани! Ако пак паднеш, пак стани!". Не е удивително да падаш, но е срамно и тежко да пребиваваш в грях.

Източник:
www.predanie.bg